Влезе в другата стая. Озърна се бавно. Невъзможно. Просто нямаше къде да се скрие. Тръгна да излиза, но спря.
Косата му настръхна. Той беше тук. Инстинктът му го подсказваше. Нямаше значение, че не го откриваше. Той беше тук.
Обърна се и отново обходи с очи помещението. Нищо. За момент застина, после отиде до пейката, където забеляза няколко газени лампи.
Счупи ги и бързо разля газта из стаята, после взе един стол, сложи го пред отворената врата и седна на него с лице към стаята. От джоба си извади кибрит, драсна една клечка, подържа я, докато се възпламени цялата кутия, и я хвърли в стаята.
Огънят бързо плъзна по пода, а после започна да обхваща и стените. Пушекът изпълни помещението, но той продължаваше да седи. Ставаше все по-горещо, ала той не мърдаше.
Изведнъж чу някакъв слаб звук отвътре. Опита се да се взре през пламъците, но не забеляза нищо. Звукът се чу отново, някакъв скърцащ звук, като че ли се отваряше врата с ръждясали панти. Погледна и към другата стая, но нямаше други врати.
Нещо на пода се размърда. Дик се изправи на крака. Част от дървения под като че се раздвижваше. С безшумни котешки стъпки той се приближи.
Спря до края на дървения капак. Извади носната си кърпичка, запуши с нея носа и устата си, за да се предпази от дима. Внезапно капакът се отметна настрани, един мъж седна отгоре му и се разкашля.
Агентът на Израел доволно кимна на себе си. Беше дошъл заради този мъж. Човек не бива да се страхува от идеалисти, а само от онези, които компрометират идеалите. Този човек носеше покварата. Бавно, съзнателно, преди онзи да разбере, че той е там, Дик изпразни в него пълнителя на автомата си.
После тръгна и без да се обръща назад, излезе от бараката и се отправи към пътя, оставяйки мъртвия Али Ясфир да лежи в огнения си ковчег.
Беше изминал четвърт миля надолу по пътя, когато ги настигна. Тъкмо отминаваше един завой, когато те се показаха от гората. Спряха и се втренчиха.
— Лайла! — извика Дик.
Хамид се обърна към нея. Забеляза странния й израз, но не продума.
— Дик… — започна тя с усилие. — Аз…
Звукът на изстрел я прекъсна. Лицето на Дик се изкриви в гримаса на изненада. След това изведнъж от ъгълчето на устата му шурна кръв и той бавно се строполи на пътя.
Хамид реагира незабавно. Бутна Лайла на земята, просна се по корем в посоката, откъдето бе дошъл изстрелът. След малко забеляза мъжа сред дърветата. Внимателно насочи дулото на автомата си между двете дървета, откъдето щеше да мине. Изчака го да дойде в центъра и тогава натисна спусъка. Автоматът почти разряза човека на две.
Обърна се към Лайла.
— Хайде! — каза дрезгаво. — Да се махаме!
Дик стенеше.
— Не можем да го оставим тук — каза Лайла. — Ще умре!
— Той така или иначе ще умре — отвърна Хамид безчувствено. — Хайде да вървим.
— Няма. Трябва да ми помогнеш да го отведем при другите.
— Да не си луда? Знаеш ли какво ще се случи с теб, ако се върнеш? Ако не те обесят, остатъка от живота си ще прекараш в затвора!
— Не ме е грижа — настояваше тя. — Ще ми помогнеш ли или не?
Хамид я погледна и кимна. Даде й автомата.
— Ето, носи това. — Наведе се, вдигна Дик на раменете си. — Давай да вървим. След няколко минути и други ще последват онзи.
Бен Езра погледна часовника си. Беше почти четири часът.
— Къде се бави този проклет хеликоптер? Едва бе изрекъл думите, когато в далечината се чу шум на самолет. Той се взря в небето, но след като луната беше залязла, не се виждаше нищо освен тъмнината на нощта.
След десет минути звукът се чу над главите им. Малко по-късно отмина планинския хребет и заглъхна.
Пукотът на пушечни изстрели долетя откъм пътя през гората. Дотича ефрейторът-евреин.
— Напредват по пътя след нас.
— Задръжте ги. Хеликоптерът ще кацне всяка минута.
Но огънят от картечниците ставаше все по-наситен, а хеликоптерът не кацаше. От време на време се долавяше пърпоренето на моторите му, но след това шумът се отдалечаваше.
Ефрейторът се върна.
— По-добре да побързаме, генерале — каза. — Този път наистина слизат с тежката си артилерия.
— Върни се обратно — отсече Бен Езра. Пак погледна към небето. — Знаеш ли какво мисля? Че тоя проклет глупак горе се е заблудил и не може да ни открие в тъмнината.
— А ако запалим огън? — предложи Баидр. — Той ще го привлече.
— Добра идея — отсъди генералът. — Но нямаме с какво да направим толкова голям огън. Ще ни трябва един час, за да съберем достатъчно съчки, а впрочем те няма и да горят. От росата всичко е твърде мокро.
— Знам нещо, което ще гори.