— Ало, Марджъри? — извика.
— Ричард, ти ли си? — гласът й звучеше несигурно.
— Разбира се, че съм аз, Ричард — рязко каза той, необяснимо защо раздразнен. — А кой мислиш, че е?
— Чувам те толкова отдалече — отговори тя.
— Далече съм — потвърди той. — В Кан.
— Какво правиш там? — запита тя. — Мислех, че си на работа.
— За Бога, Марджъри, наистина работя. Казах ти, че шефът планира да прекара уикенда тук заради рождения ден на жена си.
— За чий рожден ден?
— На съпругата си — изкрещя той. — Както и да е, Марджъри. Как са децата?
— Добре са — отговори тя. — Само Тими е настинал. Не го пуснах на училище. Кога се връщаш?
— Не зная — каза той. — Шефът има доста работа тук.
— Но ти обеща, че този път е само за три седмици.
— Натрупаха се разни неща. Не съм виновен аз.
— Бяхме по-добре, когато работеше за „Арамко“. Поне тогава се прибираше всяка вечер.
— Но и печелех много по-малко — отвърна той. — Дванайсет хиляди на година вместо четирийсет.
— Но ми липсваш — рече тя и гласът й потрепери като че щеше да се разплаче.
Той омекна.
— Ти също ми липсваш, скъпа. И децата.
— Ричард — обади се тя.
— Да, мила?
— Наред ли е всичко при теб?
— Добре съм — увери я той.
— Все се безпокоя. Струва ми се, че непрекъснато летиш, че не се застояваш на едно място достатъчно, за да си починеш.
— Научих се да спя в самолета — излъга той.
— Добре съм. — Със свободната си ръка се пресегна за цигара и я запали. — Във всеки случай ще бъда тук до сряда. Дотогава ще бъда много зает.
— Радвам се — каза тя. — Скоро ли ще се прибереш?
— Веднага, щом бъде възможно.
— Обичам те, Ричард.
— И аз те обичам. Целуни децата от мен.
— Непременно — обеща тя. — Довиждане.
— Довиждане, скъпа. — Той остави слушалката и всмукна дълбоко от цигарата. Огледа хотелската стая. Стори му се особено празна и някак стерилна. Навсякъде по света хотелските стаи си приличат. Така са измислени, че да не се чувстваш у дома си.
Искаше му се да е по-подобен на Баидр. Където и да попаднеше, той сякаш плуваше в свои води. Непознатите стаи и непознатите места катове ли не му влияеха. Разбира се, той си имаше къщи и апартаменти в повечето големи градове. Ню Йорк, Лос Анжелис, Сан Франциско, Париж, Лондон, Женева, Бейрут, Техеран. Но дори и да беше в хотел, успяваше да преобрази стаята според собствения си стил.
Вероятно защото беше прекарал целия си живот в чужбина. Още като момче баща му го пратил на училище в Англия, по-късно в колеж в Щатите — първо Харвардския институт за бизнес, а след това Станфорд. Странно, животът му е бил планиран, преди още да се роди. Като първи братовчед на царуващия емир и единствен мъжки потомък на фамилията, съвсем естествено беше да му поверят и своя бизнес. С развитието на отдаване под наем на петролните находища, парите потекоха към хазната. Фамилните инвестиции бяха прехвърлени на Баидр, тъй като арабите не можеха да се доверят на западняци. Освен основните различия във философията и религията, съществуваше много дълга история на колониално потисничество. Баидр бе започнал като богат, а по-късно стана още по-богат. Само от комисиони доходът му надвишаваше пет милиона долара годишно, а той контролираше и един международен инвестиционен фонд от над петстотин милиона долара. А най-любопитното от всичко беше, че ръководеше бизнеса си без централизирана организация. Във всяка държава беше наел по една малка група служители, които докладваха директно на него. Най-накрая взимаше решенията сам. Той единствен знаеше всичко. Сега, след две години работа, Дик придобиваше представа за обхвата на операцията и въпреки това откриваше, че всеки ден носи ново развитие, което го изненадваше.
Първият път, когато установи, че Баидр вероятно е замесен в Ал Иквах беше, когато видя, че телеграмата е подписана от Абу Саад — финансовият представител на групировката. Винаги беше смятал, че Баидр с присъщия му консерватизъм не одобрява действията на федаините и че по негово мнение те по-скоро вредят, отколкото помагат на арабската кауза. Но изглежда, имаше бизнес с тях. Каридж беше достатъчно умен, за да проумее, че трябва да съществува някаква причина. Ставаше нещо, за което само Баидр беше в течение. Недоумяваше какво би могло да бъде. Нямаше място за предположения. С времето щеше да разбере. Когато Баидр бъде готов да го разкрие.
Каридж погледна часовника си. Беше почти десет часът. Трябваше да се облича и да отиде на яхтата. Баидр искаше той да е наблизо, когато се сключват сделки.
Баидр спря при вратата, съединяваща двете самостоятелни спални. Остана за малко замислен, след това отиде до нощното шкафче и взе обшитата с кадифе кутийка за скъпоценности. По дебелия килим шумът от чехлите му не се чуваше. Единствено шумоленето на арабската джелаба от сатениран памук съпроводи влизането му в стаята й.