— На Запад има обичай мъжете да се оттеглят в друга стая, за да запалят по една пура. Намирам, че този обичай е много приятен.
Баща му тръгна към кабинета си. Баидр и зетьовете го последваха. Слуга им държеше вратата. Шамир отвори кутията с пури върху бюрото си. Взе една и я подуши със задоволство.
— Кубински пури. Изпратиха ми ги от Лондон. Той поднесе кутията. Салах и Омар си взеха, а Баидр поклати глава. От джоба си извади пакет американски цигари. — Свикнал съм с тези.
Шамир се усмихна.
— Дори интонацията ти е станала по-скоро американска отколкото арабска.
— Но не и за американците — отбеляза Баидр. Той запали цигарата си и изчака останалите да запалят пурите.
— Какво мислиш за тях? — запита Шамир с любопитство.
— В какъв смисъл? — се заинтересува Баидр.
— Повечето са евреи — каза Салах. Баидр се обърна към него.
— Не е вярно. Пропорционално на цялото население има много малко евреи.
— Бил съм в Ню Йорк — настоя Салах. — Там гъмжи от евреи. Те контролират всичко — правителството, банките.
Баидр изгледа зет си. Салах беше набит, педантичен млад мъж, чийто баща бе натрупал състоянието си като лихвар и сега притежаваше една от големите банки в Бейрут.
— Това значи ли, че имаш вземане-даване с еврейски банки? — запита Баидр.
Лицето на Салах придоби ужасен израз.
— Разбира се, че не — отговори сковано той. — Ние работим само с най-големите банки — „Банк ъв Америка“, „Фърст Нешънъл“ и „Чейс“.
— А те не са ли еврейски? — продължи Баидр. С ъгълчето на окото си забеляза усмивката на баща си. Шамир схвана накъде биеше.
— Не — отвърна Салах.
— Тогава евреите не контролират всичко в Америка — отбеляза Баидр. — Нали така?
— За щастие — каза Салах. — Не че не биха го направили, ако имаха възможността.
— Но Америка е произраелска — обади се Шамир.
Баидр кимна.
— Да.
— Защо?
— Трябва да се опиташ да вникнеш американския начин на мислене. Те изпитват съчувствие към потиснатите. А Израел свири много успешно на тази струна в своята пропаганда. Първо срещу британците, а сега срещу нас.
— А как можем да променим това положение?
— Много просто — отговори Баидр. — Оставете Израел на мира. Той представлява само тясна ивица земя сред нас, и то не по-голяма от бълха върху гръб на слон. С какво са способни да ни навредят?
— Няма да останат колкото бълха — възрази Салах. — Бегълци от цяла Европа се стичат там с хиляди. Изметът на Европа. И те няма да се задоволят с това, което имат. Евреинът винаги иска всичко.
— Още не сме сигурни — рече Баидр. — Вероятно ако ги приемем като братя и се хванем заедно да разработим земите си, ще открием, че не са такива. Преди много време са казали, че силната сабя може да повали дъб с един удар, но не е в състояние да среже копринен шал, който плува във въздуха.
— Страхувам се, че е твърде късно — отбеляза Салах. — Виковете на братята ни, които живеят под тяхно господство, вече ечат в ушите ни.
Баидр сви рамене.
— В Америка това не е известно. Там знаят само, че една малка нация от милион души живее обкръжена от врагове, които ги превъзхождат по численост в съотношение сто към едно. Баща му кимна важно.
— Трябва доста да се мисли по този въпрос. Проблемът е много сложен.
— Не е сложен — заяви изтежко Салах. — Запомнете думите ми и след време всички ще видите, че каквото ви казвам, е вярно. И тогава ще се обединим, за да ги унищожим.
Шамир се взря в другия си зет.
— Омар, ти как смяташ?
Младият доктор смутено преглътна. Беше необикновено стеснителен.
— Аз не се занимавам с политика — отговори той. — Затова не разсъждавам по тези въпроси. В университетите в Англия и Франция, където учих, много от професорите бяха евреи. Те бяха способни лекари и добри преподаватели.
— И аз споделям мнението ти — каза Шамир. Погледна Баидр. — Вярвам, че нямаш планове за утре.
— Аз съм си вкъщи — отвърна Баидр. — Какви планове да имам?
— Чудесно — рече Шамир. — Защото утре сме канени на вечеря у негова светлост принц Фейяд. Той желае да отпразнува осемнайсетия ти рожден ден.
Баидр се озадачи. Рожденият му ден бе минал преди няколко седмици.
— Негова светлост тук ли е?
— Не е — отговори Шамир. — Почива си от семейството и задълженията в Алайх. Поканени сме утре да му гостуваме.
Баидр беше наясно, че не бива да пита за повода. В подходящ момент баща му щеше да му каже.
— С удоволствие, татко — отвърна той.
— Добре. — Баща му се усмихна. — Сега да се върнем ли при майка ти и сестрите ти? Зная, че с нетърпение чакат да им разкажеш за Америка.