— Ангелът на смъртта! Видях го! — Зъбите на Мустафа тракаха. Той посочи с ръка. — Гледай. Към камилите!
Неколцина мъже вече бяха изтичали при тях. Всички се обърнаха накъдето сочеше пръстът на Мустафа. Чу се обща въздишка от страх, когато двете магарета изплуваха от тъмнината на заслепяващия пясък. Върху първото магаре беше мъжът с двете глави.
Така бързо, както бяха дотърчали, другите мъже се изпариха, всеки изчезна в собственото си скривалище, оставяйки само Мустафа да се боричка в ръцете на Фуад. Несъзнателно Фуад отпусна камиларя, дребният човечец се изплъзна от хватката му и се мушна в палатката, като го остави сам пред ангела на смъртта.
Почти парализиран, Фуад наблюдаваше как магаретата се приближават и спират пред него. Ездачът проговори с мъжки глас.
— Асалаам алейкум!
Фуад машинално отвърна:
— Алейкум асалаам.
— Моля за помощта ти — каза ездачът. — Преди няколко дни се загубихме в бурята, жена ми е болна, а й е време и да ражда.
Ездачът бавно и внимателно се смъкна от седлото. Тогава Фуад забеляза, че одеялото на ездача покрива двама души. Той бързо тръгна напред.
— Хайде — рече омекнал. — Дайте да ви помогна.
Шамир се появи в тъмнината, загърнат в тежко бежово наметало.
— Какво става? — запита той.
Фуад се обърна, жената лежеше като перце в ръцете му.
— Пътници, заблудени в бурята, господарю. Мъжът немощно се беше облегнал на магарето.
— Не зная вече от колко дни пътуваме. — Той започна да се свлича.
Шамир го прихвана и подпъхна ръка под раменете му.
— Опри се на мен — каза той. Мъжът с благодарност прие подкрепата.
— Жена ми — прошепна. — Болна е. Жадна.
— Ще я оправим — увери го Шамир. Той погледна водача на кервана: — Отнеси я в моята палатка.
— Магаретата — продума мъжът.
— И за тях ще се погрижим — успокои го Шамир. — Добре сте дошли в моя дом.
Лицето на мъжа беше издраскано и кървеше от пясъка, довяван от вятъра, устните му бяха подути и напукани. Ръцете му, покрити с белези, стиснаха чашката с чай и тя напълно изчезна в тях. Беше висок, по-висок от Шамир, почти един и осемдесет и два, с голям нос и пронизващи сини очи, скрити зад подпухнали клепачи. Наблюдаваше как Шамир се изправя над сламеника, на който лежеше жена му.
Шамир се извърна към него. Не знаеше какво да каже. Жената умираше. Беше почти напълно обезводнена, със слаб, неравномерен пулс и обезпокоително понижено кръвно налягане.
— От колко време пътувате в бурята? Мъжът се вторачи в него и поклати глава.
— Нямам представа. Струва ми се цяла вечност.
— Тя е съвсем изнемощяла — заяви Шамир.
За момент мъжът остана безмълвен. Взираше се в чашата си. Устните му се движеха, но Шамир не долови никакъв звук. После вдигна поглед към него.
— Ти доктор ли си?
Шамир кимна.
— Тя ще оживее ли?
— Не знам — отговори Шамир.
— Жена ми искаше да роди детето ни в обетованата земя — пророни мъжът. — Но британците не ни дадоха визи. Затова си помислихме, че ако прекосим пустинята, ще заобиколим и ще успеем да се вмъкнем в страната.
В гласа на Шамир се прокрадна изумление.
— Само с две магарета? За да прекосите пустинята, ви остават още около шестстотин мили.
— Бурята ни връхлетя и загубихме припасите си — каза мъжът. — Беше същински кошмар.
Шамир отново се обърна към жената. Плясна с ръце и Айда, прислужничката на жена му, влезе в стаята.
— Приготви малко подсладена вода — нареди й той. Когато тя излезе от стаята, отново се обърна към мъжа: — Трябва да я накараш да погълне малко вода.
Мъжът кимна. Помълча известно време, а после рече:
— Ти, разбира се, знаеш, че сме евреи.
— Да.
— И все пак искаш да ни помогнеш?
— Ние всички сме пътници в едно и също море — отговори Шамир. — Ако беше обратното, ти щеше ли да откажеш да ми помогнеш?
Мъжът поклати глава.
— Не. В името на човечността нима бих могъл да откажа?
— Така е — Шамир се усмихна и протегна ръка. — Аз съм Шамир Ал Фей.
Мъжът пое ръката му.
— Исая Бен Езра.
Айда се върна с чинийка и лъжичка. Шамир ги взе от нея.
— Донеси и чиста кърпичка — нареди.
Той седна до сламеника с кърпичката, която тя му донесе. Топеше я в топлата подсладена вода и я притискаше към устните на жената.
— Ето, гледай ме как действам — обърна се той към мъжа. — Трябва леко да разтваряш устните, за да могат капките да се стичат в гърлото й. Това е единственият заместител, който мога да измисля вместо венозно подхранване с глюкоза. Но го прави много бавно, за да не се задави.
— Разбирам — каза Бен Езра.
Шамир се изправи.
— Сега трябва да се погрижа за моята жена.