Той запали цигара. Утре това вече нямаше да има значение. Банката „Чейс Манхатън“ в Ню Йорк щеше да му даде седемдесет процента от пазарната стойност на основния капитал като допълнителна гаранция. Той щеше да върне тази сума на швейцарската банка, тъй като лихвеният процент на нюйоркската банка беше по-нисък. Така стоковата му наличност ще възлезе само на три милиона лири и ако се окаже необходимо, ще покрие сумата от собствената си сметка.
Всъщност положението не беше чак толкова лошо. Може би дължеше едно благодарствено писмо на Али Ясфир. Поради оттеглянето на поддръжката им, той приключи като акционер, който държи контролния пакет от акции на една малка банка в Ла Джола в Калифорния, на една застрахователна компания със седалище в Ричмънд в щата Вирджиния и на една финансова компания за жилищни заеми с четирийсет клона във Флорида. Само трите компании притежаваха авоари, от които поне двайсет милиона в брой с годишна лихва от десет милиона долара, след като бъдеха обложени с данъци.
Внезапно реши да не ходи на събранието на „Арамко“. Нямаше какво да прави там. Производствените и продажбени квоти за годината бяха изпълнени. Вместо това той нареди на шофьора си да го върне обратно в хотел „Президент Уилсън“, където държеше апартамент.
Вдигна телефона и позвъни в „Арамко“, извини се, че отменя съвещанието в последния момент и помоли щом Каридж се появи, да го изпратят в хотела. После се обади на пилота си на летището и му нареди да се приготви незабавно за излитане към Щатите.
Влезе в спалнята, съблече сакото си и се опъна на леглото. Почти незабавно от малката си стаичка зад тази на Баидр се появи Джабир.
— Господарят ще желае ли вана?
— Не, благодаря. Искам само да полежа тук и да помисля.
— Да, господарю. — Джабир се обърна, за да си тръгне.
Баидр го извика отново.
— Къде е момичето? — Почти беше забравил, че бе довел Сюзан, дребната червенокоса френска актриса, която Юсеф му представи в Кан.
— Тя излезе по магазините, господарю — отговори Джабир. — Каза, че ще се върне скоро.
— Добре. Внимавай никой да не ме безпокой поне един час.
— Да, господарю. Да дръпна ли завесите?
— Хубава идея. — Когато слугата се оттегли, Баидр затвори очи. Трябваше да свърши толкова много неща, толкова много да мисли, а времето му беше изключително малко. Трудно му бе да повярва, че тъкмо вчера следобед кара водни ски заедно със синовете си.
Прекара целият ден с момчетата. Ходиха по плажове, търсиха миди, каквито не намериха, наеха водни колела в Сен Тропе, спускаха се с шнорхели в Поркрол, направиха си пикник на остров Левант. След като вечеряха, гледаха филмчета на Уолт Дисни, които той пазеше за тях във филмотеката на яхтата. Там имаше и други филми, но те не бяха за деца.
Едва в събота вечер по обратния път към Кан той осъзна нещо, което го безпокоеше.
Бяха в салона и гледаха „Снежанка и седемте джуджета“, когато това му хрумна. Той огледа напрегнатите им лица, които следяха филма. Вдигна ръка, даде знак на стюарда, който играеше ролята и на прожекционист. Филмът спря и лампите в салона светнаха.
Момчетата обърнаха очи към него.
— Още не е време за лягане, татко — каза Мохамед.
— Не, не е — отвърна той на арабски. — Сега ми дойде мисълта, че бяхме много заети, прекарахме си хубаво, а нямахме време да поговорим.
— Добре, татко — съгласи се момчето. — За какво ще си говорим?
Баидр го изгледа. Мохамед му бе отговорил на английски.
— Хайде да си говорим на арабски — каза им той с мила усмивка.
В погледа на момчето пролича някакво неудобство, но то кимна.
— Да, баба — отговори то на арабски. Баидр се обърна към малкия си син.
— Съгласен ли си, Шамир?
Малкият кимна, но не каза нищо.
— Изучавате ли Корана? — запита той. И двамата потвърдиха.
— Стигнахте ли вече до предсказанията?
Отново безмълвно кимнаха.
— И какво научихте? — запита ги той.
— Научих, че има само един Бог — смънка по-голямото момче. — И че Мохамед е Неговият пророк. — От отговора на детето Баидр разбра, че то е забравило уроците си.
Отстъпчиво той се извърна към Шамир.
— А ти какво научи?
— Същото — бързо отговори малкият на английски.
— Смятах, че ще си говорим на арабски — каза меко той.
Малкият го погледна в очите.
— Трудно е, татко.
Баидр замълча. Шамир придоби угрижен вид.
— Нали не ми се сърдиш, татко? Знам думите на френски — не е ли същото?