— Не ти се сърдя, Шамир — каза той нежно. — Много добре.
Малкият се усмихна.
— Тогава може ли да си догледаме филма?
Той кимна и даде знак на стюарда. Лампите в салона изгаснаха и на екрана отново се появи картината. След няколко минути те пак се зареяха в приключенията на Снежанка. Но очите на Мохамед се насълзиха.
Той привлече детето до себе си.
— Какво има, сине мой? — запита той на арабски.
За миг момчето го погледна в лицето и сълзи се стекоха по бузите му. Опита се да заглуши хълцанията си.
Баидр се почувства безпомощен.
— Кажи ми, сине.
— Татко, аз говоря толкова лошо — каза момчето на арабски със силен английски акцент. — Усещам, че се срамуваш от мен.
— Никога няма да се срамувам от теб, момчето ми — каза, държейки детето до себе си. — Напротив, много се гордея.
Момчето се усмихна през сълзи.
— Наистина ли, татко?
— Наистина, сине мой. Хайде сега, гледай си филма.
След като децата си легнаха, той стоя дълго в затъмнения салон. В стаята влязоха Юсеф и двете французойки. Юсеф запали лампите, преди да разбере, че Баидр е там.
— Съжалявам, шефе, — извини се той. — Не знаех, че сте тук.
— Няма нищо — каза Баидр, изправяйки се. — Бях тръгнал към стаята си да се преоблека. — През главата му мина някаква мисъл. — Ти беше ли тук, когато Джордана и децата пристигнаха от Бейрут? — запита той на арабски.
— Преведох ги през митницата.
— Учителят им по арабски беше ли с тях? Юсеф се замисли за момент.
— Като че не. Май беше само гувернантката.
— Защо ли Джордана не го е довела?
— Не зная, шефе. Тя никога не споделя с мене.
Лицето на Баидр беше невъзмутимо.
— Освен това Джордана и аз нямаме много възможности да разговаряме. Тя винаги е заета. Тук има толкова забавления.
— Предполагам. Сутринта ми напомни да телеграфирам в Бейрут. Искам баща ми да изпрати учител със следващия самолет.
— Да, шефе.
Баидр тръгна към стаята си.
— Добре ли е да вечеряме в „Мускарден“ в Сен Тропе? — запита Юсеф.
— В „Мускарден“ — чудесно. — Баидр пое по коридора към стаята си. Остави всичко в ръцете на Юсеф. „Мускарден“ е най-хубавият ресторант в Сен Тропе, а Юсеф не се задоволяваше с нищо по-долу от най-доброто.
На следващата сутрин, преди да излети самолетът му за Женева, Баидр се обади на Джордана от летището.
— Какво стана с учителя по арабски? — запита той. — Мислех, че е дошъл с вас.
— Беше болен и нямаше време да потърся друг.
— Нямало време ли? — запита той саркастично. — Можеше да се обадиш на баща ми. Той щеше да намери и да го изпрати незабавно.
— Не смятах, че е важно. Все пак те са в лятна ваканция. Не би трябвало да учат.
Гласът му охладня от гняв.
— Не е важно ли? Кое ти дава правото да решаваш кое е важно и кое не е? Даваш ли си сметка, че Мохамед ще управлява четири милиона араби, а дори не може да говори на собствения си език?
Тя не отговори.
— Осъзнавам, че съм оставил твърде много неща в твоите ръце — заяви той. — Телеграфирах на баща си да изпрати учител и след като се върнат през есента, ще отидат да живеят в дома на родителите ми. Сигурно там ще бъдат възпитани както трябва.
За момент тя замълча. Когато проговори, в гласа й се чувстваше обида.
— А с мен? — запита. — Какви са ти плановете за мен?
— Никакви — отвърна рязко той. — Прави каквото искаш, по дяволите. Когато имам нужда от теб, ще те уведомя.
ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА
Джордана беше пияна, в живота не й се беше случвало да се напива така. Беше в особеното пиянско приповдигнато състояние, което се случва след дълбока депресия, състояние, което й позволяваше да се гледа отстрани, като че ли излизаше от тялото си. Беше много весела, много чаровна, остроумна и блестяща едновременно.
След като Баидр й се обади сутринта, настроението й се развали. Двете същества, които тя искрено обичаше на тоя свят, бяха двамата й сина. Някога смяташе, че и Баидр така е обичала. Но сега не знаеше какво да мисли за него. Вероятно защото не беше наясно какви са чувствата му към нея.
За първи път се зарадва от поканата на Юсеф. Не харесваше Юсеф, нито пък който и да било от редовните му раболепни служители или пък временните му сводници. Не разбираше необходимостта на Баидр да се обгражда от подобни мъже, когато само ако щракнеше с пръсти, щеше да получи всяка жена, която пожелаеше. За нея той все още беше най-вълнуващият и привлекателен мъж, когото беше срещала.
Когато Юсеф й обясни, че дава скромна вечеря в чест на Майкъл Винсънт — човекът, който щеше да режисира филма на Баидр „Пратеникът“, тя се съгласи, че ще се постъпи добре, ако играе ролята на домакиня. Особено след като Юсеф й намекна, че Баидр ще бъде много доволен от тази й проява.