Тук ще се научите на много неща. Да боравите с оръжия. С картечници, с пистолети, с ножове. Да правите бомби — малки и големи. Да убивате с голи ръце. Да се биете. След като знаете всичко това, заедно с нашите мъже ще можем да пометем ционистите обратно в морето и да възстановим земята на нейния истински собственик — нашият народ.
Всяка от вас вече е дала свещената клетва за вярност към каузата. От този момент нататък ще забравите истинските си имена и никога повече няма да ги използвате в този лагер. Ще отговаряте само на бойните имена, които са ви определени, и в случай, че непредвидено попаднете в плен, няма да издадете имената на другарите си. Отсега нататък единствената ви вярност ще бъде към вашата кауза и към братята ви по оръжие.
Командващият офицер спря за миг. Жените мълчаха и внимателно поглъщаха думите й.
— Следващите три месеца ще бъдат най-трудните за вас. Но накрая ще бъдете в състояние да поемете напред и да заемете място до Фатма Бернауи, Мириам Шакашир, Айда Иса и Лайла Халед, други жени като нас, които доказаха, че са равни на братята си в борбата.
Тя заобиколи масата и отново застана между двамата мъже.
— Желая ви късмет.
— Мирно! — излая сержантът.
— Ан-наср — извикаха те, изпъвайки се.
— Идбах ал-баду! — нададе вик командващият офицер.
— Идбах ал-баду! — изкряскаха в отговор. Командващият офицер отдаде чест.
— Свободно.
Без ред те последваха сержанта навън в нощта.
— Хайде в помещенията си, момичета — каза сухо той. — Утре денят ви започва в пет сутринта.
Той се обърна и тръгна към мъжката част на лагера, а те се отправиха към своята малка сграда. Лайла се приближи до високата млада жена, която спеше на съседното до нейното легло.
— Не беше ли прекрасна командващата? — запита Лайла. — За пръв път разбирам, че животът ми има смисъл.
Жената я изгледа така, сякаш идваше от друга планета.
— Радвам се, че така мислиш — каза тя с вулгарно звучащ глас. — Дойдох тук единствено, за да съм близо до моя приятел. Но не мога дори да приближа до него и вече толкова съм се настроила, че няма да се изненадам, ако тази вечер се намеря в леглото ти и изближа путката ти.
На десет хиляди метра над Атлантическия океан в тъмносиньото небе, осеяно със звезди, Баидр спеше, докато самолетът му се надпреварваше с времето по пътя си към Ню Йорк. Изведнъж той се сепна и се събуди. Седна в леглото с очи, пълни със сълзи.
Избърса ги с пръсти, протегна ръка, взе цигара и я запали. Май че беше лош сън. Но имаше предчувствие за нещо лошо, някакъв особен предусет легна на сърцето му.
Момичето до него се размърда.
— Какво има, скъпи? — запита тя сънено.
— Нищо — каза той. — Спи.
Тя замълча и след малко бръмченето на моторите го унесе. Изгаси цигарата и отново заспа.
НЯКЪДЕ ДРУГАДЕ:
Юни 1978 година
Черната лимузина кадилак с дипломатически номер спря пред административната сграда и от нея излязоха трима души — двама в цивилни дрехи и един полковник от американската армия. Заизкачваха стъпалата пред зданието. Израелските войници, охраняващи входа, застанаха мирно за почест. Полковникът ги поздрави и тримата влязоха.
Генералщабният старши сержант на рецепцията се изправи и отдаде чест. Полковникът му отговори. Сержантът се усмихна.
— Нали знаете къде да отидете, полковник? — По-скоро беше твърдение, отколкото въпрос.
Кимайки, полковникът отвърна на усмивката.
— Тук съм идвал и преди, сержант. — Обърна се към другите двама. — Бихте ли ме последвали…
Поведе ги по коридора към асансьора и натисна копчето. Вратите тихо се разтвориха и те влязоха. Той докосна едно копче на таблото и асансьорът започна да слиза. На шестото ниво под земята спря и вратите отново се разтвориха.
Полковникът ги поведе към друга приемна, където седеше друг генералщабен старши сержант. Той обаче не се изправи. Огледа ги, а после сведе очи към списъка върху бюрото си.
— Моля, господа, представете се.
Полковникът заговори пръв.