— Съжалявам, че не успях да се върна това лято — рече той.
— Ние също. Особено момчетата. Помолиха ме да ти предам нещо.
— Какво?
— Искаха да ти кажа, че се справят много добре с арабския. За да не се срамуваш от тях.
— Наистина ли? — учуди се той.
— Така мисля. Говорят на арабски и с прислугата, независимо дали някой ги разбира или не.
Той се усмихна доволен.
— Радвам се. — Погледите им се срещнаха. — А ти? Ти какво прави?
— Нищо особено, както обикновено.
— Изглеждаш много добре. — Тя не отговори. — Тази година имаше ли много партита?
— Винаги има.
— Нещо вълнуващо?
— Нищо специално. — Тя се взря в него. — Отслабнал си. Станал си на вейка.
— Трябва да се храня повече — каза той. — Никога не бих се върнал в Близкия изток в този вид. Ще решат, че съм изпаднал в затруднено положение.
Тя се усмихна. Знаеше за какво намеква. За успеха на човек арабите съдеха по дебелината му. Винаги се отнасяха по-почтително към пълен мъж, отколкото към слаб.
— Яж хляб и картофи — каза тя. — И повече агнешко.
Високо се изсмя. Знаеше, че той има западен вкус. Не обичаше храни, съдържащи скорбяла, както и мазнини. Предпочитате бифтеци.
— Ще го имам предвид.
Хансен се приближи към тях.
— Всичко е окей — съобщи той. — На пистата ви чака кола, за да ви отведе до летището за хеликоптери.
— Тогава можем да вървим — каза Баидр. Направи знак на Юсеф да се приближи и му заяви: — Винсънт е в хотел „Бевърли Хилс“. Прекарай уикенда с него и се опитай да разбереш как точно стоят работите. Ще се свържа с теб в понеделник.
Юсеф се опита да скрие разочарованието си. Мразеше да го държат настрани от нещо важно.
— Смятате ли, че има проблем с Винсънт?
— Не зная, но ми се струва, че за три месеца трябваше поне да е започнал.
— Оставете това на мен, шефе — поверително каза Юсеф. — Ще му припари под краката.
— Ще стигнем дотам за около половин час — съобщи пилотът на хеликоптера, щом се издигнаха във въздуха.
— Какво облекло за довечера? — запита Джордана. — Колко време ще имаме?
Баидр погледна часовника си.
— Коктейлите са в осем, а вечерята — в девет. Официално облекло.
Джордана го погледна. Известно й беше колко мразеше той вечерното облекло.
— Полагаш всички възможни усилия.
— Точно така — призна той. — Искам да направя добро впечатление. Имам усещането, че са засегнати, понеже съм поел контрол върху банката.
— Убедена съм, че като се запознаят с теб, ще преодолеят това отношение.
— Надявам се — каза сериозно Баидр. — Но не съм сигурен. Тези хора държат на своя затворен кръг.
— Ще си променят отношението. Познавам ги много добре. С изключение на тия от Пасадена. Но и те не са по-различни от останалите. Ще отидат там, където са и парите.
Когато пристигнаха, огромният букет червени рози от името на президента на банката Джоузеф Е. Хъчинсън и съпругата му Доли, изпратен на Джордана, доказваше, че е права, или поне отчасти.
На вратата леко се почука и се чу тихият глас на Джабир:
— Седем и петнайсет е, господарю.
— Благодаря ти — отвърна Баидр. Изправи се до малката масичка, където четеше последните доклади от банката. Щеше да има време за още един душ, преди да облече смокинга. Той бързо свали ризата и панталоните си и гол се упъти към банята, която разделяше спалнята му от тази на Джордана.
Отвори вратата тъкмо когато тя се изправяше, кожата й блестеше след благоуханната вана. Застана за миг и я загледа.
— Съжалявам. — Извинението му се изплъзна, преди да се замисли. — Не знаех, че още си тук.
Тя също го погледна.
— Няма нищо — каза тя с донякъде ироничен тон. — Не е нужно да се извиняваш.
Той мълчеше.
Тя се пресегна, взе една кърпа и започна да я увива около себе си. Той я спря с жест. Джордана го погледна въпросително.
— Почти бях забравил колко си красива — промълви той.
Бавно изтегли кърпата от ръката й. Пусна я на пода. Пръстите му се преминаха от бузата й през зачервеното щръкнало зърно на гърдата, покрай малката вдлъбнатина на пъпа й до леката издатина на венериния й хълм.
— Просто красива — прошепна той. Тя не помръдна.
— Погледни ме! — каза изведнъж с настоятелен тон.
Тя вдигна поглед към лицето му. В очите му имаше лека тъга.
— Джордана.
— Да?
— Джордана, какво се случи с нас, че така се отчуждихме?
Неочаквано очите й се изпълниха със сълзи.
— Не знам — прошепна тя.
Той я прегърна и притисна главата й към рамото си.
— Има толкова сгрешени неща — рече. — Не зная откъде да започна, за да ги поправя.