На прага зад него се появи Джабир.
— Става късно, господарю. Трябва да побързаме, за да хванем самолета.
Баидр се наведе и ги целуна — първо Амал, после Лайла.
— Момичета, разчитам на вас да се грижите за майка си и да й се подчинявате.
Те кимнаха безмълвно. Той се упъти към вратата, а те го последваха. Беше по средата на стълбите към колата, когато Лайла извика след него.
— Дълго ли няма да те има, татко?
Той като че ли се поколеба за миг, но в следващия беше вече в колата и вратата се захлопна, без той да отговори. Те се загледаха след автомобила, а после се прибраха в къщата.
Фарида ги чакаше.
— Мама в стаята си ли е? — запита Амал.
— Да — отговори Фарида. — Но си почива. Не се чувства добре и помоли да не я безпокоят.
— Ще слезе ли за вечеря? — обади се Лайла.
— Не смятам. Сега, момичета, се изкъпете и изтрийте всичкия пясък от себе си. Дали майка ви ще дойде на вечеря или не, искам ви на масата чисти и свежи.
Едва по-късно разбраха какво се е случило. След вечеря дойдоха родителите на майка им и щом баба им ги видя, се разплака.
Разтревожена, тя ги притисна към пълните си гърди.
— Бедните ми малки сирачета — нареждаше тя. — Какво ще стане с вас сега?
Дядо Риад веднага се разсърди.
— Тихо, жено! — изръмжа. — Какво искаш да направиш? Да изплашиш децата до смърт ли?
Амал веднага се разплака.
— Самолетът на татко ми се е разбил! — вайкаше се тя.
— Виждаш ли? — с тържествуващ глас натякна дядото. — Какво ти казах? — Той отстрани жена си и вдигна голямото момиче в прегръдките си. — Нищо не се е случило на татко ти. Добре е.
— Но нана каза, че сме сирачета.
— Не сте сирачета — отрече той. — Все още си имате майка и баща. И нас.
Лайла гледаше баба си. Тежкият грим на възрастната жена се беше размазал по бузите й.
— Тогава защо нана плаче?
Старият човек се почувства неудобно.
— Разстроена е, защото баща ви си отиде. Ето защо.
Лайла сви рамене.
— Няма значение. Татко все тръгва нанякъде. Но всичко е наред. Той пак се връща.
Дядо Риад се взря в нея. Не продума. В салона влезе Фарида.
— Къде е господарката ти? — запита той.
— В стаята си — отговори Фарида. Обърна се към децата. — Време е за лягане.
— Точно така — каза бързо дядо Риад. — Хайде в леглата. Ще се видим сутринта.
— Ще ни заведеш ли на брега? — запита Лайла.
— Да — отговори дядо й. — Сега правете каквото Фарида ви казва.
Когато тръгнаха, Лайла чу дядо си:
— Предай на господарката си, че ще я чакаме в салона.
Фарида се възпротиви неодобрително.
— Господарката е много разстроена. Тя няма да слезе.
Тонът на дядо й не търпеше възражения.
— Ще слезе. Кажи й, че е важно.
По-късно, когато си легнаха, чуха силни гласове, които идваха от долния етаж. Изпълзяха от леглата и открехнаха вратата. Гласът на майка им беше рязък и гневен.
— Посветих му живота си! — викаше тя. — И това е благодарността, която получавам! Да ме остави заради някаква американска кучка с руса коса, която му е родила проклет син!
Гласът на дядо им беше по-тих, но все пак го доловиха.
— Нямаше избор. Такова беше нареждането на принца.
— Ти го защитаваш! — укори го майка им. — Вместо собствената си кръв и плът ти защитаваш несправедливостта. Интересуваш се само от банката и парите си. Докато влоговете им са при теб, не те е грижа какво ще стане с мен!
— И какво става с теб? — изръмжа дядо. — Липсва ли ти нещо? Ти ставаш милионерка. Не ти взе децата, както му позволява законът. Остави ти имота и къщите — тук и в Бейрут плюс отделна сума за момичетата. Какво искаш още?
— Моя ли е вината, че не можах да му родя син? — извика Мариам. — Защо винаги жената е виновна? Не му ли родих деца, не му ли бях предана, макар и да знаех, че по света се влачи с курви от друга вяра? В името на Аллаха, кой от нас живя праведно? Във всеки случай аз, а не той.
— Волята на Аллах е, че един мъж трябва да има син — отвърна баща й. — След като ти не му го роди, той не само че има право, но негово задължение е да се сдобие с наследник.
Гласът на Мариам вече заглъхваше, но все още звучеше напрегнато.
— Може да е волята на Аллах, но един ден ще си плати. Дъщерите му ще разберат, че ни предаде, и в очите им ще бъде едно нищожество. Повече няма да ги види.
— На това място гласовете стихнаха и момичетата вече не чуваха какво се говори долу. Полека затвориха вратата и се върнаха в леглата си. Всичко беше много странно и не схващаха напълно какво става.
На следващия ден, докато бяха на плажа, Лайла ненадейно се обърна към дядо си, който седеше на стол под чадър и четеше вестник.