Отвори малкия куфар, с който беше дошла. Извади сините джинси, купени във Франция тъкмо преди да тръгне, и ги обу. Тъкмо тогава установи колко се беше променило тялото й. По-рано те й бяха впити, а сега — халтави около кръста и седалищните й части. Дори ризата й падаше свободно и тя нави ръкавите, които като че ли се бяха удължили. Завърза ризата на кръста си и пъхна крака в меките сандали. Прибра гребена си, четката и козметиката, а след това внимателно провери шкафчето. Беше празно. Затвори куфара.
Седна на леглото и запали цигара. Останалите жени още разискваха какво да вземат и какво не. Соад я погледна.
— Ти си със собствените дрехи? — Лайла кимна.
— Командващият офицер каза лични вещи. Това са единствените неща, които са мои.
— А униформите? — запита една от другите.
— Ако искаха да ги вземем, щяха да ни кажат.
— Смятам, че Лайла е права — каза Соад. — Обърна се към шкафчето си. — Мисля, че нямам нищо против да си облека моите дрехи за разнообразие. — След малко зяпна от изумление. — Нищо не ми става. Всичко е толкова голямо.
Лайла се засмя.
— Не е толкова лошо. — Изгаси цигарата си. — Помисли си с каква радост ще си купиш нови неща.
Когато излизаше от сградата, слънцето се показваше над планината. Утринният въздух беше свеж и чист. Тя пое дълбоко дъх.
— Готова ли си? — чу гласа на Хамид зад себе си.
Обърна се. Беше се облегнал на стената, а вечната цигара висеше от устата му.
— Готова, както винаги ще бъда — отговори. Той я изгледа продължително.
— Не си като другите и го знаеш.
Тя не отвърна.
— Нямаше нужда да идваш. Ти си богата. Би могла да имаш каквото поискаш. — Наемникът я наблюдаваше с преценяващ поглед.
— Бих ли могла? Откъде знаеш какво искам?
— Не вярваш на всички тези празни приказки, нали? — Той се изсмя. — Минал съм през три войни. Всеки път е едно и също. Лозунгите, виковете, заплахите, обетите за отмъщение. А като засвяткат куршумите, всичко свършва. Обръщат се и се разбягват. Остават само политиците.
— Вероятно някой ден ще бъде различно — каза тя.
Той извади друга цигара от джоба си и я запали от фаса на предишната.
— Какво мислиш, че ще стане, ако си възвърнем Палестина?
— Хората ще бъдат свободни — отговори тя.
— Свободни от какво? Свободни да гладуват като нас, останалите? При всичките пари, които сега се стичат в арабските страни, хората пак гладуват.
— Това също ще трябва да се промени.
— Хюсеин, петролните шейхове, дори баща ти и неговия принц, смяташ ли, че доброволно ще поделят състоянието си с масите? Поне сега трябва да направят нещо. Ако спечелим и върху тях не се упражни натиск, тогава какво? Кой ще ги принуди да дадат богатството си? Никой, те само ще станат още по-богати.
— Зависи от хората дали ще ги променят.
Хамид се изсмя с горчивина.
— Почти съжалявам, че тази работа приключи. Беше добра. Сега ще трябва да си търся друга.
— Какво искаш да кажеш? — запита тя. — Няма ли да ти дадат назначение?
— Назначение ли? — захили се той. — Аз съм професионалист. На мен ми плащат. Хиляда ливански лири на месец за тази работа. Не зная къде другаде бих могъл да получавам толкова пари.
— Сигурно в армията има място за теб?
— За сто и петдесет ще си скъсам задника от работа — каза той. — Предпочитам Братството. Там плащат повече. Те като че ли винаги имат много пари за пръскане.
— Не вярваш ли в това, което вършим? — запита го тя.
— Разбира се — отвърна той. — Само че не вярвам в ръководителите ни. Те са твърде много, подредили са се с отворени джобове и всеки от тях се опитва да стане победител.
— Не може всички да са такива.
Той й се усмихна.
— Още си млада. Ще се научиш.
— Какво се е случило? — поинтересува се тя. — Защо е тази внезапна промяна в плановете?
Той вдигна рамене.
— Не зная. Заповедта дойде снощи и командващият офицер беше така изненадана както всички нас. Не е спала цяла нощ, за да подготви всичко.
— Тя е изключителна жена. Нали?
Хамид кимна.
— Ако беше мъж, може би щях да имам по-голямо доверие във водачите ни. — Погледна я насмешливо. — Знаеш, че ми дължиш нещо.
— Така ли? — озадачи се тя. — Какво? Той показа казармата зад себе си.
— В този взвод има четиринайсет момичета. Единствено теб не съм минал.
Тя се засмя.
— Съжалявам.
— И трябва — каза той полусериозно. — Тринайсет не е хубаво число. Ще се случи нещо лошо.
— Едва ли — засмя се тя. — Приеми, че тепърва ти предстои.