Той се ухили.
— Хайде да се договорим. Ако някога пак се срещнем — без значение къде, — ще го направим.
Тя протегна ръка.
— Съгласна.
Стиснаха си ръцете. Той впери очи в нейните.
— Знаеш ли, за момиче не си лош войник.
— Благодаря — каза тя. Той погледна часовника си.
— Смяташ ли, че са готови?
— Би трябвало — отговори тя. — Никоя от тях няма за прибиране кой знае какво.
Той хвърли цигарата, обърна се и отвори вратата на казарменото помещение.
— Окей, момичета — извика със служебен тон. — Строй се, ходом марш!
Минаха почти два часа, преди да ги въведат в щаба на командващия офицер. Докато чакаха, пред очите им разтуриха лагера. Мъже и камиони изнасяха всичко — легла, дрехи, оръжия — извън сградата. Най-накрая лагерът заприлича на призрачно селище. Вратите и прозорците бяха отворени, пясъкът от пустинята навяваше, нетърпелив да завземе онова, което му принадлежеше.
Жените стояха пред главната квартира и наблюдаваха как натоварените камиони заминават. Сградата на щаба щеше да бъде разглобена последна. Когато ги въведоха, вече изнасяха мебелите.
Викаха ги по азбучен ред и Лайла беше първа.
Тя затвори вратата след себе си, пристъпи до бюрото на командващия офицер и стегнато поздрави:
— Ал Фей се явява по ваша заповед.
Някак не беше същото, когато си с джинси, а не в униформа.
Командващият офицер отвърна уморено на поздрава.
— Свободно. Ан-наср — каза тя. Сведе поглед към листа пред себе си. — Ал Фей, това ли е истинското ти име?
— Да, госпожо — За първи път Лайла се обръщаше към нея като към жена. Командващият офицер беше уморена.
— Ти ще се върнеш в къщата на майка си в Бейрут — отрони тя. — Ще се свържем с теб и ще ти дадем указания за следващото назначение.
— Това ли е всичко, госпожо? Нищо друго?
— Засега това е всичко. Не се безпокой, ще ти се обадим.
— Но как ще разбера? Няма ли някакво кодово име или друг начин, за да съм сигурна…
Командващият офицер я прекъсна.
— Когато те повикат, ще разбереш — отвърна й. — Засега задачата ти е да се прибереш в къщи и да чакаш. Не бива да влизаш в каквито и да е политически групировки или да се сближаваш с такива, независимо колко симпатизират на нашата кауза. Ще си мълчиш и ще поддържаш нормални връзки със семейството си. Разбираш ли?
— Да, госпожо.
Командващият офицер я погледна за миг. Като че ли щеше да каже още нещо, но се спря.
— Пожелавам ти късмет — рече. — Свободно.
Лайла поздрави, обърна се стегнато и излезе от стаята. Мина през външния кабинет. Останалите жени я изгледаха с любопитство, но тя не продума.
Навън чакаше камион. Хамид й го посочи с ръка.
— Вашата лимузина ви очаква.
Лайла кимна, изкачи се безмълвно отзад и седна на една пейка. За по-малко от половин час камионът се напълни.
Възцари се особено мълчание. Изведнъж всички се превърнаха в непознати, обвързани от заповедите, и се страхуваха, че неволно могат да издадат нещо.
Соад наруши мълчанието.
— Знаете ли — каза с дрезгавия си египетски изговор, — това място наистина ще ми липсва. Не беше чак толкова лошо, а аз се начуках по-добре от когато и да било.
При тези думи всички се засмяха и веднага се разприказваха. Толкова неща имаше да си припомнят и да се шегуват — случайности, грешки, дори тежки моменти. Половин час мина, а камионът още не тръгваше.
— Какво чакаме? — обърна се една от жените към Хамид.
— Командира — отговори той. — Ще излезе след минута.
Оказа се прав. След малко тя се появи на прага зад него. Щом я видяха, жените млъкнаха.
За първи път я виждаха без униформа. Беше облечена с френски вълнен костюм, но той не й беше по мярка. Жакетът беше твърде къс, а полата — твърде дълга. Ръбовете на чорапите й бяха изкривени и вървеше несигурно на обувки с високи токове, които беше обула, за да изглежда по-снажна. Присъствието й на командир, осезаемо докато носеше униформа, някак беше изчезнало. Дори лицето й изглеждаше пълно и неуверено.
Ако беше още малко по-пълна, помисли си Лайла, нямаше да се различава от майка ми. Или от която и да е жена от семейството. Хамид отвори вратата и тя влезе в камиона до шофьора. Хамид изтича отзад и се качи при жените.
— Окей — извика на шофьора.
Когато се придвижиха към пътя и спряха след редицата от други камиони, изнасяха последните мебели. След малко и последният камион наду клаксона, за да сигнализира, че е готов. Тогава първият тръгна и след малко всички се отправиха надолу по пътя към брега. На завоя около южния склон на планината хвърлиха последен поглед към лагера. Беше празен и изоставен, все едно, че не е съществувал. Жените отново се смълчаха. Нямаше повече шеги. Всички бяха заети със собствените си мисли.