Нямаше час откакто пътуваха, когато чуха експлозии някъде зад тях в местността на лагера. След малко доловиха бученето на самолети, които изведнъж се оказаха над главите им. Някъде напред един камион избухна в пламъци.
Хамид се изправи в задната част на камиона.
— Израелски бомбардировачи! — изкрещя на шофьора. — Излез от пътя!
Но сред тътена и шумотевицата шофьорът не го чу. Вместо това натисна газта и се удари в предния камион. В същото време друг самолет прелетя над конвоя.
Във въздуха свистяха куршуми. Уцелиха още един камион и той избухна. Жените се развикаха, опитвайки се да слязат от камиона.
— Отстрани! — викаше Хамид. — Залегнете в канавките!
Лайла се движеше автоматично. Падна на земята, претърколи се и се хвърли към банкета, свличайки се в канавката с главата надолу.
Още един самолет изрева над тях. Този път тя видя пламтящите следи от ракетите. И други камиони експлодираха сред облаци дим.
— А защо не отвърнем на огъня? — провикна се някой.
— С какво? — друг извика в отговор. — Всички картечници са в камионите!
Още една жена скочи в канавката до нея. Лайла я чу, че плаче. Не вдигна глава да погледне. Прелиташе друг самолет.
Този път един снаряд удари камиона, в който бяха доскоро. Той се пръсна на хиляди парчета и викове от силна болка изпълниха въздуха. Отломките, които падаха около нея, бяха парчета метал и части от човешки тела.
Тя се сгуши още по-дълбоко в канавката, мъчейки се да се зарови във ронливата земя. Трябваше някак да избегне смъртта от тези летящи чудовища.
Самолетите отново изреваха, пронизителното свистене на реактивните им мотори се носеше след тях и още снаряди се изсипаха върху конвоя. След това изчезнаха така внезапно, както бяха дошли — устремиха се високо в небето и направиха завой на запад. Боядисаните сини звезди отстрани на самолетите блеснаха на слънчевата светлина.
За момент беше тихо, а после околността се изпълни със стоновете на ранените. Вопли, писъци и викове за помощ. Лайла бавно подаде глава от канавката.
На пътя няколко души се раздвижиха. Обърна се да погледне жената, която се беше хвърлила до нея. Беше Соад.
— Соад — прошепна тя. — Добре ли си?
Египтянката бавно се извърна.
— Мисля, че съм ранена — отговори с необичайно мек глас.
— Хайде да ти помогна — каза Лайла и припълзя към нея.
— Благодаря — прошепна Соад. Опита се да вдигне главата си, а после плавно се свлече обратно на земята. Кръвта шурна от носа и устата й, оцветявайки пръстта под нея, а очите й се разтвориха широко и застинаха втренчени.
Лайла я погледна. За пръв път виждаше някой да умира, но нямаше нужда да й се казва, че Соад е издъхнала. Лайла усети как я полазиха студени тръпки. Наложи си да извърне очи встрани и се изправи.
Препъвайки се, излезе от канавката. Земята беше покрита с най-различни отломки. Пред нея лежеше откъсната ръка с диамантен пръстен, който искреше на светлината на слънцето. Тя я подритна и отиде при камиона.
От него не беше останало нищо освен извити железа и счупени дъски, я наоколо лежаха разкъсани и обезобразени тела. Тя взираше тъпо, после заобиколи откъм предната част. Тялото на командващия офицер беше проснато наполовина върху шофьора, а другата му половина стърчеше извън отворената врата. Полата й се беше вдигнала неприлично над пълните бедра.
С ъгълчето на окото Лайла забеляза някакво движение. Един войник беше намерил ръката и издърпваше от пръста диамантения пръстен. Когато успя, той захвърли ръката, внимателно разгледа диаманта и го пъхна в джоба си. Усети погледа й и вдигна очи. Тя не проговори. Той се усмихна глупаво.
— Мъртвите нямат нужда от нищо — каза. После се скри зад камиона.
Гаденето се вдигна до гърлото й, тя се преви се надве и мъчително повърна на пътя. Усети, че отмалява и започна да се свлича, когато една силна ръка прихвана раменете й.
— Леко — каза Хамид. — Леко.
Беше свършила, но се чувстваше слаба и трепереше. Обърна се към него и притисна лице към рамото му.
— Защо? — извика. — Защо постъпиха така с нас? Ние нищо не сме им направили.
— Война е — каза Хамид.
Тя вдигна поглед към лицето му. На бузата му имаше кръв.
— Знаели са, че ще има нападение, затова ни изкараха.
Хамид не отговори.
— Тогава е глупаво — каза разгневено, — да тръгнем с всички камиони заедно по пътя. Да им предоставим такава мишена.
Хамид се втренчи в нея безизразно.
— Затова ли ни тренираха? За да бъдем избити като животни?
— Няма да бъде представено така, когато слушаме радиото тази вечер — каза той. — Предполагам, че геройски сме свалили поне шест израелски реактивни самолета.