— Интересно. Някой ми каза, че подбили цената. Банките от Лос Анжелис им отпуснали заема при изгодни условия, а ние сме искали пункт и половина повече.
— Евреите нарочно са го направили така, за да подбият цената ни — поясни Хъчинсън.
— Следващият път направо намалете цената. Искам банката ни да бъде конкурентоспособна. Това е единственият начин да привлечем големи инвестиции.
— Дори и ако са на евреи.
Гласът на Баидр се изостри.
— Не се смущавайте. Говорим за долари. Американски долари. За три години тази сделка можеше да ни донесе два милиона при изгодни лихвени условия. Ако бяхме намалили с един пункт, пак щяха да бъдат милион и половина. Не бих искал да пропускаме такива суми.
— Но евреите при всяко положение щяха да подбият цената.
— Вероятно — каза Баидр. — Но просто трябва да помним, че отсега нататък ние ще бъдем заемодател, който предлага на равностойни начала.
— Окей — съгласи се Хъчинсън. — Вие сте шефът.
— Между другото — продължи Баидр, — все още ли е твърда последната сума, която ми споменахте за Лижър сити?
— Да, дванайсет милиона долара. Японците изкуствено я покачиха.
— Тогава заковете на тази цифра.
— Но почакайте. Ние нямаме толкова пари в наличност — запротестира Хъчънсън.
— Казах да спрете на нея, а не да купувате. Смятам, че до края на седмицата е възможно да имаме партньор.
— Задържането ще ни коства десет процента — тоест милион и двеста хиляди. Ако партньорът не се появи, ги губим. По този начин годишната ни печалба отива на кино. На ревизорите няма да им хареса.
— Ще рискувам. Ако се случи най-лошото, аз самият ще повиша цената. — Ако всичко се развиеше както трябва, нямаше да се наложи нито той, нито банката да повишават цената. Японците щяха да авансират шест милиона, а останалите шест щяха да дойдат от неговата близкоизточна групировка, която банката в Ню Йорк беше готова да финансира, и така той щеше да ги получи три пъти. На банката се падаше лихва от сумата и от чистата стойност, той щеше да вземе активите от своя дял в японския консорциум, а притежавате активи и в близкоизточната групировка. Изглежда, парите имат необикновената сила да се самозахранват и да се множат.
Най-накрая Хъчинсънови си отидоха. Джордана се върна в стаята. Отпусна се изтощена в един стол.
— Господи — възкликна, — не ми се вярва!
Той се усмихна.
— Какво не ти се вярва?
— Че на света все още има хора като тях. Мислех, че вече са изчезнали. Спомням си ги от времето, когато бях дете.
— Ще разбереш, че всъщност хората не се променят.
— Мисля, че се променят. Ти се промени. Аз се промених.
Погледите им се срещнаха.
— И не непременно за добро, нали?
— Зависи как разбираш нещата. Не смятам, че бих могла да се върна към онзи начин на живот. Нито пък ти да се прибираш и да си стоиш вкъщи.
Той замълча. В известно отношение беше права. Нямаше начин да се върне назад и да заживее като баща си. Толкова много неща ставаха в света.
— Пуши ми се — каза тя и го погледна. — Дали Джабир няма от неговия хашиш?
— Сигурен съм, че има — отвърна Баидр и плесна с ръце.
Джабир се появи от съседната стая.
— Да, господарю?
Баидр бързо заговори на арабски. След малко Джабир се върна със сребърна кутия за цигари. Отвори я и я поднесе на Джордана. Цигарите бяха красиво завити, с коркови филтри. Тя внимателно взе една. Той се извърна и протегна кутията към Баидр, който също си взе. Джабир я постави върху масичката за кафе пред Джордана и запали клечка кибрит. Поднесе пламъка на такова разстояние, че до цигарата стигаше само върхът му, но не и нагорещената му част. После запали цигарата на Баидр по абсолютно същия начин.
— Благодаря — каза Джордана. Джабир се поклони в знак на почит.
— Моите уважения, господарке. — И излезе тихо от стаята.
Джордана пое дима дълбоко. Почувства успокоителното му действие.
— Хубаво е — отбеляза тя. — Като че ли никой не ги прави като Джабир.
— Семейството му отглежда хашиш в стопанството си недалеч оттам, където е роден баща ми. Арабите го наричат нещото, от което са изтъкани сънищата.
— Прави са. — Тя внезапно се засмя. — Знаеш ли, замаях се. Вече не усещам умора.
— Нито пък аз. — Баидр седна на стола срещу нея, остави цигарата в пепелника, наведе се напред и пое ръката й. — Какво ти се иска да правим?
Тя го погледна в лицето. Изведнъж очите й се напълниха със сълзи.
— Искам да се върнем назад — промълви, — когато се срещнахме за първи път, и да започнем всичко отначало.
Той помълча малко, а след това заговори.
— И аз — каза нежно. — Но не можем.