Тя се втренчи в него, а сълзите се рукнаха по страните й. Зарови лице в шепи.
— Баидр, Баидр — ридаеше. — Какво стана с нас? Къде сгрешихме? Едно време толкова се обичахме.
Той придърпа главата й към гърдите си и се загледа мрачно в пространството. Гласът му тихо отекна в ушите й.
— Не знам — отрони, сещайки си колко красива беше първия път, когато я видя.
Спомни си мразовитата заслепяваща светлина, Която се отразяваше в снега и белите сгради около Избирателните пунктове. Беше януари 1961 година. Най-великата страна в света избираше своя нов президент — един млад мъж на име Джон Ф. Кенеди. Шест месеца по-рано никой в Близкия изток не беше чувал името на младия мъж. После той внезапно бе издигнат за кандидат на Демократическата партия, а върху бюрото на Баидр се появи телеграма от принца: „Каква е политиката на Кенеди по отношение на Близкия изток?“
Отговорът беше лаконичен: „Произраелска. Не се знае много повече.“
На следващия ден телефонният разговор беше също така кратък. Обади се самият принц.
— Намери начин да внесеш един милион долара за кампанията на Никсън — каза принцът.
— Няма да е лесно — отговори Баидр. — Съединените щати имат особени закони за даренията на кампаниите.
Принцът лукаво цъкна с език.
— Навсякъде политиците са едни и същи. Сигурен съм, че ще намериш начин. Мистър Никсън и мистър Айзенхауер много добре се отнесоха към нас, когато през петдесет и шеста англичани и французи искаха да поемат контрола върху Суецкия канал. Поне би трябвало да покажем, че сме благодарни.
— Ще го уредя — отговори Баидр. — Но искам да предложа да направим символично дарение и за кампанията на Кенеди, за всеки случай.
— Защо? — запита принцът. — Смяташ ли, че има някакви шансове?
— Според предвижданията не, но това е Америка. Човек никога не знае.
— Оставям на теб — заяви принцът. — Вече започвам да мисля, че си повече американец отколкото арабин.
Баидр се засмя.
— Американците не смятат така.
— Как са жена ти и дъщерите ти?
— Добре са. Говорих с тях снощи. В Бейрут са. По-хубаво се върни вкъщи — каза принцът.
— Все още се надявам на наследника, който ми обеща. Не искам да чакам много. Не се подмладявам.
— Аллах те закриля — отвърна Баидр. — Ще живееш вечно.
— В рая, надявам се — тихият смях на принца прозвуча като ехо в слушалката, — а не на земята.
Замислен Баидр затвори телефона. Принцът никога не казваше нищо случайно. Чудеше се дали не е чул, че след раждането на второто момиче Мариам не можеше повече да забременява. Ако беше чул, нямаше да пита за наследник.
Би настоявал Баидр да се разведе и да се ожени повторно. Според мюсюлманския закон имаше право да получи развод, щом жена му не е способна вече да ражда. Баидр се колебаеше. Не че обичаше Мариам. Подобно нещо между тях не съществуваше и колкото по-дълго бяха женени, толкова по-малко неща ги свързваха. Тя беше твърде провинциална, въобще не й хареса нито Европа, нито Америка. Беше истински щастлива в собственото си обкръжение, в свят, който й беше близък. Това действително представляваше проблем, мислеше си Баидр. Твърде много беше арабка. Мисълта, че трябва да се ожени за друга арабка, просто не му допадаше.
Може би принцът беше прав. Вероятно прекалено се беше американизирал. Тъй като определено предпочиташе западните жени пред своите сънароднички. В тях имаше живот, стил, представителност, свобода на поведението, каквито арабките не притежаваха.
Баидр намери способ да направи даренията. И двете. Имаха много приятели сред бизнесмените в двете партии. Символичната помощ даде резултат и се получи специална покана от изборния комитет. Принцът отклони поканата поради влошено здраве и определи Баидр за свой специален представител на изборите.
Баидр се намираше в сектора за представители на чужди държави и много близо до самата изборна трибуна. Чувстваше се извънредно неприятно в мразовития студ, независимо от топлото бельо под официалния фрак, бисерносивите жилетка и панталон. Цилиндърът, дълбоко нахлупен, за да не го отвее силният вятър, не допринасяше особено да държи главата му топла.
Озърна се. Някои други дипломати и съпругите им се бяха подготвили по-добре от него. Бяха по-възрастни, а вероятно бяха присъствали и друг път на подобна церемония. Наблюдаваше ги как си сръбваха от малки сребърни шишенца, съвсем явно се виждаха и много термоси.
Погледна часовника си. Беше почти дванайсет и четвърт. Закъсняваха. Церемонията трябваше да започне в дванайсет. Бръкна в джоба си за тъмните очила. Очите му се бяха уморили от примижаването срещу слънцето и снега, но промени решението си. Никой от останалите не беше с такива очила. Настана оживление. Когато започнаха ръкоплясканията, той вдигна очи. Избраният президент се приближаваше към трибуната.