В него имаше нещо много младежко и уязвимо, докато вървеше с твърда крачка, а вятърът развяваше косата му. Като че ли студът не го безпокоеше. Единствен той от всички на трибуната не носеше нито палто, нито шапка.
След малко един свещеник излезе напред и произнесе молитва. Гласът му беше напевен и монотонен като на всички свещеници, независимо от вярата им, а младият президент стоеше изпънат, със сключени ръце и почтително сведена глава. Аллах не би настоявал за толкова дълга молитва в студено време, помисли си Баидр.
Когато свещеникът свърши, друг мъж пристъпи напред. Беше възрастен, белокос, а лицето му изглеждаше изсечено от същия гранит като сградата зад гърба му. Баидр чу шушукания наоколо. Човекът беше Робърт Фрост — един от най-големите американски поети.
Старецът започна да говори, дъхът му вдигаше пара в мразовития зимен въздух. Баидр не различаваше, думите. След малко поетът засече. Сякаш се бе сблъскал с някакъв проблем.
Друг мъж застана до него и протегна шапка над катедрата. Очевидно слънцето бе заслепило стареца и той не можеше да прочете написаното на листа пред него. Из сектора се разнесе шепот. Мъжът, който държеше шапката, беше Линдън Джонсън — бъдещият вицепрезидент. Старецът каза нещо, избраният вицепрезидент отстъпи назад и поетът започна да рецитира стихове по памет. Гласът му кънтеше от микрофоните, но Баидр вече не слушаше. Бе забелязал едно момиче на трибуната три реда зад президента.
Изглеждаше висока, но не можеше да определи със сигурност. Трибуната беше издигната, за да виждат всички и да бъдат наблюдавани. Беше гологлава, с дълга права руса коса и златиста кожа. Ясносините й очи бяха разположени над високи скули, а плавните линии на страните завършваха с почти квадратна брадичка. Докато слушаше напрегнато поета, устните й бяха полуотворени и разкриваха равни бели зъби. Когато той свърши, тя се усмихна, засмя се и ентусиазирано изръкопляска. Кой знае защо, Баидр си помисли, че е от Калифорния.
После президентът положи клетва. Самата церемония трая може би миг, след което той се приближи до катедрата и започна речта си. Баидр се заслуша внимателно.
Имаше едно изречение, което го накара да се замисли дали президентът не е чел Корана. Би могло да е взето от тази свещена книга. „Учтивостта не е белег на слабост, а искреността винаги е предмет на доказване.“
Когато президентът замлъкна, Баидр потърси с поглед момичето, но го нямаше. Опита се да го открие в тълпата, която се изтегляше от трибуната, но никъде не я забеляза.
Лицето й обаче все изникваше пред очите му, Докато следобед си почиваше в апартамента на хотела. Няколко пъти проследи изборната церемония по телевизията с надеждата да я зърне отново, Но всеки път камерата снимаше от друг ъгъл.
Имаше само още един шанс. Върху бюрото на Баидр бяха пръснати покани за четири бала в чест на изборите и на всеки от тях бе обещано, че ще присъства и президентът. Вероятно тя е от екипа му, мислеше си той. Но каква беше? Това бе въпросът.
Отговорът беше прост. Трябваше да отиде на четирите бала. Ако президентът можеше да го направи, значи и той можеше.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Баидр си позволи да прекара само по един час на всеки бал. И четирите си приличаха — претъпкани и шумни, дансингът беше пълен с хора — пияни и трезви, танцуващи, разговарящи или просто разхождащи се безцелно. Единственото общо между тях беше, че ги уреждаха демократите, които се радваха, че звездата им отново бе изгряла след осем години мрак. По-късно Баидр започна да недоумява дали в страната изобщо са останали републиканци.
На първия бал пристигна тъкмо когато президентът преди секунда си беше тръгнал. Погледът му обиколи внимателно залата. Никога не си беше представял, че във Вашингтон има толкова много блондинки, но нито една от тях не беше онази, която търсеше. Отиде до бара и си поръча чаша шампанско.
Един мъж се приближи до него и го хвана за ръката.
— Видя ли го? — запита възбудено.
— Кого? — на свой ред попита Баидр.
— Как кого, президента — отвърна мъжът обидено. — За кого друг мога да питам?
Баидр се усмихна.
— Видях го.
— Страхотен, нали? — Мъжът се усмихна и се отдалечи, без да дочака отговора.
Баидр остави чашата си и реши да отиде на следващия бал. Хубаво, че не беше далеч, тъй като улиците бяха заледени. Докато се добере дотам, президентът пак си беше тръгнал. Баидр огледа залата и след като видя, че момичето го няма, дори не се задържа да изпие чаша вино.