Тя седна в леглото и взе цигара. Беше особен уикенд. Особен, защото имаше моменти, когато сякаш възстановяваха някогашната си близост. Но при всеки от случаите единият или другият биеше отбой или пък правеше нещо, с което разрушаваше усещането.
Този уикенд се любиха два пъти. Първият път тя провали акта, като накара Баидр да й причини болка.
— Нарани ме — помоли и още докато изричаше думите почувства как той се отдръпва от нея.
Вторият път беше предишната нощ, след като пушиха от цигарите на Джабир. Тогава тя беше готова. Хашишът я отпусна, олекна й. Искаше само да се любят красиво и просто. Искаше той да бъде както при запознанството им.
Но съвсем не стана така. Той я облада грубо и изведнъж проникна в нея. Три пъти влезе и излезе, а на четвъртия свърши. Изненадана от бързината, тя се взря в лицето му. Беше безизразно, като че ли той не изпитваше нищо. Не забеляза нито радост, нито удоволствие.
В следващия момент я остави, обърна се в леглото и заспа. Тя дълго не успя да се унесе и си мислеше за първия път, когато я бе обладал без любов и я бе накарал да почувства, че не е нищо друго освен уред за лично негова употреба и удобство. Внуши й, че така ще бъде занапред и наистина така беше до този уикенд.
След първата несполука тя се надяваше, че ще има друг опит, и то по-успешен. Но не се получи. Каквото и да бе търсил у нея в началото на уикенда, сега нямаше значение за него. Тя се чудеше дали щеше да има друг случай.
Той излезе от банята, мокър от душа, и я изгледа.
— Тази сутрин тръгваме за Лос Анжелис — каза безучастно. — Какви са плановете ти след това?
Държеше се все едно, че бяха непознати.
— Колко е хубаво, че те виждам — рече тя. — Очаквах те пак.
Той озадачено я стрелна с очи.
— Какво каза?
— Нищо. Нямам никакви планове.
— Във Франция ли се връщаш?
— А ти? — запита тя. — Няма да е лошо да видиш децата. Нямаше те цяло лято и им липсваш.
— Не мога — отговори той с нетърпящ възражение тон. — Точно сега имам доста работа. Освен това възнамерявам да прекарам известно време с тях в Бейрут през есента. Ще бъда там поне шест седмици.
— Няколко дни означават много за тях.
Той се раздразни.
— Казах, че нямам време. — Отиде до гардероба и извади една риза. — Може би незабавно трябва да потегля за Япония.
— Никога не съм била в Япония. Казват, че е интересно.
Той закопчаваше ризата си.
— Токио е лудница — отвърна незаангажиращо. — Движението е ужасно и навсякъде е така претъпкано, че не се диша.
Тя се предаде. Не я искаше със себе си. Там тя не му трябваше.
— Мисля да остана няколко дни в Лос Анжелис. Ще се срещна с приятели, а може да отида до Сан Франциско да посетя семейството ми.
Той обу панталона си.
— Не е лоша идея. Но направи така, че да се върнеш във Франция до началото на следващата седмица. Не желая момчетата да остават твърде дълго сами.
— Ще го уредя. — С четирима слуги, двама бодигардове и гувернантката децата съвсем не бяха сами.
Телефонът звънна и той го вдигна. Заслуша се известно време, след това кимна доволен.
— Добре, Дик — заяви. — Обади се на самолета и кажи, че тръгваме веднага щом стигнем до летището на Лос Анжелис.
Затвори.
— Тръгваме за Токио веднага. Ако искаш, можеш да използваш бунгалото ми.
— Няма да е лошо.
— Юсеф е в хотела заедно с Винсънт. Ако имаш нужда от нещо, обади му се.
— Благодаря.
Той обу обувките си и се упъти към вратата.
— След колко време мислиш, че ще си готова да тръгнеш?
— Скоро.
Той кимна и излезе.
За малко тя остана неподвижна. После изгаси цигарата и стана от леглото. Изправи се пред огледалото, съблече нощницата, захвърли я на пода и погледна голото си тяло.
Физически си беше същата. Може би гърдите й бяха малко по-големи след раждането на децата, но бяха останали твърди и тялото й имаше мускулатурата от младите й години. Трябваше да е доволна. Но не беше. Богатството и удобствата, които то носеше, не бяха достатъчно. В живота бе нужно нещо повече, отколкото просто да стои и да чака да бъде използвана.
Телефонът в стаята на Юсеф зазвъня. Той не мръдна, надявайки се, че ще спре. Беше изтощен. Миналата вечер младият американец, когото бе срещнал в бар „По“ направо го съсипа. Оказа се ненаситен. Накрая Юсеф едва се движеше. Даде му петдесет долара и го отпрати.
Мъжът бе погледнал към петдесетдоларовата банкнота, после отново към него.
— Искаш ли пак да ти се обадя?
— Няма да съм тук. Сутринта заминавам.
— Бих искал да те видя.
Юсеф разбра какво точно искаше да види. Още една петдесетдоларова банкнота.