— Не бъди непочтителна. Дядо ти ти мисли само доброто.
— Както и на теб, нали? — остро каза Лайла.
— Не беше негова грешката — заяви отбранително Мариам. — Никой от нас не знаеше какъв е баща ти. Ние направихме каквото бяхме длъжни. Никой не може да ни упрекне.
— Аз пък не виждам също някой да сочи баща ми с пръст — отбеляза Лайла. — Очевидно никой не се интересува какво вършиш, стига да имаш достатъчно пари.
Мариам поклати глава вбесена.
— Точно както винаги съм твърдяла — приличаш повече на баща си отколкото на мен. Виждат нещата само така, както желаеш да ги видиш. Не биваше да ти позволявам да ходиш на училище в Швейцария. Единственото, на което те научиха, е да отговаряш на майка си. Сестра ти не е такава.
— Сестра ми е глупачка! — сряза я Лайла. — Интересуват я само домът, децата и проблемите със слугите.
— Това е всичко, от което жената трябва да се интересува — каза Мариам. — Какво още има?
Лайла посочи прозореца.
— Там има цял свят, мамо. Не виждаш ли? Толкова години сме потискани, народът ни е поробен и е станал за посмешище. Братята ни стенат от игото на евреите в Палестина. А ти ме питаш какво още има.
— Това са проблеми, които мъжете трябва да решават — отвърна Мариам. — А на нас се полага да си гледаме нашата работа.
— Няма смисъл — каза възмутено Лайла. Тръгна към вратата. — Излизам.
— Къде отиваш? Отново ли на среща с Хамид?
— Не. Просто излизам и толкова.
— Тогава защо бързаш? Почти е време за вечеря.
— Не съм гладна. Не ме чакай.
Мариам видя как вратата се затвори зад нея. След няколко минути я чу, че пали мотора на колата пред къщата. Стана от стола и се приближи до прозореца тъкмо в момента, когато малкият мерцедес с подвижен покрив зави в улицата.
Лайла беше като баща си. Никой не можеше да говори с нея. Спомни си деня от миналия месец, когато изникна на вратата заедно с приятеля си — сириецът Хамид. Бяха толкова одърпани и мръсни, че в началото слугинята, която беше нова, не ги пусна в къщата. Най-накрая с неохота извика господарката си.
Мариам се изуми от вида на дъщеря си. Кожата й беше потъмняла и обрулена, като че ли се беше пекла с дни на слънцето в пустинята, по тялото й нямаше грам тлъстина. Беше станала тънка и плоска като момче.
— Какво се е случило? — извика тя.
— Нищо, мамо — отговори спокойно Лайла.
— Ама, погледни се. Цялата си в дрипи. И като че ли от месеци не си се къпала.
— Добре съм, мамо — настоя Лайла.
— Откъде идваш? Мислех, че още си в училището.
— Пътувахме на автостоп дотук — отговори Лайла.
— Защо? Само трябваше да звъннеш по телефона. Щяхме да ти купим билет.
— Ако исках билет, щях да се обадя. Исках да се върна така.
Чак сега Мариам забеляза Хамид, застанал на Прага. Погледна го, а после дъщеря си.
— Това е приятелят ми Хамид — обясни Лайла. Сириец.
Хамид пристъпи напред. Докосна челото си с пръст.
— Ташарафна.
— Хазали шараф — отвърна автоматично тя. Не добави останалите обичайни думи за добре дошъл.
— Срещнах Хамид на пътя — каза Лайла. — Връща се в Дамаск.
Мариам не отговори нищо.
— Много ми помогна — продължи Лайла. — Ако не беше той, щях да си имам сума неприятности.
Мариам отново се обърна към сириеца.
— Влез — каза — и се чувствай добре дошъл в нашия дом.
Той отново се поклони.
— Благодаря, госпожо, но имам приятели, при които ще отседна.
Тя не възрази. Изглеждаше много груб и прост. Както повечето сирийци.
— Радвам се, че вече си у дома — рече той на Лайла. — Сега трябва да тръгвам.
Лайла му подаде ръка.
— Ще ми се обадиш ли, преди да заминеш от Бейрут?
Той кимна и си стиснаха ръцете. Въпреки официалното им държане Мариам усети, че между тях има близост.
— Ще ти се обадя — обеща той.
Това се случи преди месец, а той все още не беше тръгнал от Бейрут. С какво се занимаваше, тя не знаеше. Но й беше известно, че той и Лайла се виждат почти всеки ден в хотел „Фениция“. Приятели й казаха, че ги забелязали да седят в кафенето и да пият кока кола.
Лайла паркира колата на улицата и влезе в кафенето през външната врата. Не обичаше да минава през натруфеното фоайе, пълно с тълпи американски и европейски туристи и багажите им. Той седеше на обичайното място в ъгъла, близо до прозореца. Пред него беше неизменната кока кола с резенче лимон. Вдигна очи, щом тя седна срещу него. Без да й поръчват, келнерката донесе още една кока кола.
Той изчака, докато момичето се отдалечи.
— Утре потеглям — заяви. Тя го погледна. Лицето му не изразяваше нищо.
— Вкъщи ли? — запита тя.
— Също би могло — отговори той. — Тук нищо не става, а получих писмо от мой братовчед. Възможно е да постъпя като сержант в армията, където ще ми признаят стажа, ще има и премиални. Приемат ветерани с опит.