— Баидр, истина ли е?
— Защо да не е истина? Струва ми се, че в близко бъдеще ще прекарваме доста време тук. Ще дойдеш ли?
Тя се засмя.
— Със следващия самолет.
— Добре. — Усмихна се на телефона. — Обади се с кой полет и ще изпратя Джабир на летището да те посрещне.
Щом връзката прекъсна, Дик влезе в стаята. На лицето му бе изписан странен израз.
— Навън има едно момиче, което иска да ви види.
Изведнъж Баидр се ядоса.
— Много добре знаеш, Дик — обърна се към него остро, — днес имам твърде много работа, за да се занимавам с момичета. Отпрати я.
— Вече го направих, сър, — настоя Дик, — но тя се върна след няколко минути с Джабир. Той твърди, че бихте искали да я видите.
У Баидр заговори любопитството. Обикновено Джабир никога не се замесваше с жените.
— Коя е?
— Не знам, сър. Нито тя, нито Джабир ми казаха име. Искат да ви изненадат.
Баидр помисли за миг. Трябва да е нещо важно. Джабир не се включваше в никакви игри.
— Окей, ще я приема — рече. — Но съвсем за кратко. И кажи на Джабир, че го правя само заради него и това няма да се повтори.
— Да, сър.
Баидр отиде до бюфета и напълни чаша с кафе. Взе я в ръка и тръгна с нея към бюрото си. Чу, че вратата зад него се отваря и се обърна.
Една млада жена стоеше на прага почти свенливо. Баидр я погледна. У нея имаше нещо смътно познато. Беше красива, лицето й беше с почти сърцевидна форма, имаше тъмносини очи и лъскава черна коса, която падаше върху раменете й. Беше облечена с риза и джинси, както повечето млади хора, но съзря, че фигурата й е хубава. Забеляза, че някакъв страх се прокрадва в ъгълчетата на тъмносините очи. Изведнъж всичко си дойде на мястото.
— Лайла!
Трепетна усмивка цъфна на лицето й.
— Здравей, татко — каза тя нежно. Той прекоси стаята и я прегърна.
ВТОРА ГЛАВА
— Почти деветнайсетгодишна съм, татко, а в училище не ми е интересно — обясняваше тя. — Твърде много важни неща стават и искам да се включа в тях.
Той се усмихна. В нея имаше толкова много, което му напомняше за самия него. Същото нетърпение, същото любопитство и желание за участие.
— Какво точно искаш да правиш?
Тя отговори уклончиво.
— Не съм мислила. Знам само какво не искам да правя. Не искам да бъда като сестра си. Не желая бракът и семейството да бъдат единствените цели в живота ми. Вероятно има нещо, на което съм способна.
— Говорила ли си с майка си за това?
— Знаеш я мама. Не ме разбира. Смята, че трябва да правя точно това, което ти казах, че не искам. Дядо дори е намерил човек, за когото да се омъжа.
Баидр се забавляваше.
— Дядо ти не се е променил. Предполагам, че е някой богаташ от много добро семейство?
— Естествено. — Тя се разсмя. — Дядо Риад винаги го е бивало за такива неща.
Баидр се засмя.
— Аз би трябвало да съм най-наясно по въпроса. Но, сериозно, има доста неща, които би могла да правиш. Да станеш учителка. Имаме голяма нужда от учители.
— Имаш предвид общоприетите женски професии ли? — Тя не успя да сдържи леката презрителна интонация. — И това не искам. Просто не искам да правя онова, което се разрешава на жените от поколения насам. Искам да участвам в нещо истинско, нещо, което те движи напред. Бих искала да върша същото като теб, да помагам да се приобщаваме към днешната действителност и да внушим на света да ни приема така както ние желаем.
— Не е толкова лесно. Имаш ли представа колко много хора на този свят все още ни смятат за примитивни?
— Имам — отговори бързо тя. — И тъкмо това искам да променя. Сега, след като спечелихме войната, имаме възможност да накараме Запада да признае, че не сме по-долу от него.
— Вярваш ли, че сме спечелили войната? — запита Баидр с любопитство.
— Знам, че я спечелихме. Ако не беше наложено прекратяване на огъня, веднъж завинаги щяхме да разгромим израелската армия. Тя се придвижва тъкмо към капаните, които са заложени в Сирия и Египет.
Баидр я погледна. Толкова много неща не й бяха известни. Това беше стандартното мислене, насаждано от панарабските пропагандисти. Винаги го беше забавлявало, че по-голямата част от арабите им вярваха. Това че Израел беше откъснал Трета египетска армия и след няколко дни можеше да окупира Кайро и Дамаск, въобще не им стигаше до мозъците.
— Все пак не знам какво би могла да вършиш? — каза той.
— Имам идея.
— Каква?
— Бих могла да работя за теб. — Погледна го в очите.
Беше толкова напрегната, че той не се усмихна.
— И какво точно? — запита той предпазливо.
— Бих могла да ти бъда помощничка — отвърна тя сериозно. — Мама винаги казва, че е трябвало да се родя момче. Че много приличам на теб.