— Опасявам се, че няма начин — каза той добродушно. — Всичките ми сътрудници са специално обучени за длъжностите, които заемат. Голяма част от работата е специализирана и изисква висши технически познания.
— Нямам предвид да стане веднага — додаде тя бързо. — Бих могла да започна като обикновена служителка или секретарка, докато науча достатъчно.
— Умееш ли да стенографираш и да пишеш на машина? — запита той.
— Горе-долу пиша на машина.
Той помълча, после поклати глава.
— Съжалявам, но няма да стане. Дори за тези служби имаме нужда от хора с опит.
— Бих могла да работя в приемната. Искам да започна където и да е.
— Ти си ми дъщеря. Как си представяш, че ще изглежда в очите на хората?
— Не е необходимо да се знае. Ще го пазим в тайна.
— Не. Няма да се получи. В тая област няма тайни.
Тя се оклюма.
— Не желая да се връщам в онова училище — каза твърдоглаво. — Мразя го.
— Не се налага да се връщаш. Имам друга идея.
Тя го погледна с надежда.
— Ако говориш сериозно, мога да ти уредя да следваш в Щатите, където да специализираш управление на бизнеса. След няколко години ще знаеш достатъчно, за да те назначим в организацията.
— Но това ще стане след години — възрази нетърпеливо тя. — А сега? Докато завърша университета, всичко ще е свършено.
Той се засмя.
— Едва ли. Работа има повече от достатъчно за моя и за твоя живот.
— А не е ли възможно да уча тук? — попита тя. — По такъв начин бих работила след занятията и пак ще се образовам.
— Не е същото. Тук могат да те научат само на стенография, машинопис и вероятно елементарно счетоводство.
— Това ще бъде начало. Ако установя, че ми харесва, ще отида да уча в Щатите.
— Ще си помисля.
— Няма какво да мислиш — продължи тя уверено. — Чух, че твоят човек се обажда в банката да му пратят секретарки. Докато ги чакаш, бих могла да отговарям на телефоните и да работя в приемната. Много ме бива да говоря по телефона. Наистина.
Той се разсмя.
— Ти си много решителна млада дама.
Тя го погледна в очите.
— Дори не знаеш колко много.
— Започвам да възприемам идеята. — Изсмя се тихичко, но после усмивката му изгасна. — Разбираш, че трябва да обсъдя с майка ти този въпрос.
— Защо? По-рано никога не сте ме обсъждали?
— Така ли твърди тя?
— Да. — Лайла сведе поглед за малко, след това пак го вдигна. — Защо никога не поиска да ни видиш, след като си отиде?
Баидр издържа погледа й.
— Така ли казва майка ти?
Тя кимна.
Баидр замълча. Нямаше смисъл да й разправя за многото молби да я види или тя да му гостува, на които Мариам отказваше с отговора, че не желае да има повече нищо общо с него. Лайла знаеше само, че той ги е оставил и толкова. Той дълбоко си пое дъх и бавно го изпусна.
— Е, не е вярно — пророни тихо. Тя не отговори.
Той долови съмнението й.
— Но сега това няма значение — добави нежно. — Ти си тук, пред очите ми.
Тя кимна, все още смълчана.
— Кажи ми — запита той с неудобство, — как е сестра ти?
— Добре. Омъжена е. Не виждам често нито нея, нито съпруга й. Нямаме много общо. Те водят светски живот. А да, Амал смята, че е бременна.
Той се усмихна.
— Искаш да кажеш, че ще стана дядо?
— Възможно е.
Той подсвирна.
— Съвсем по американски — отбеляза тя бързо.
— Кое?
— Това подсвирване. Какво означава?
Той се засмя.
— Трябва да се настроя към положението. Първо да осъзная, че съм баща на деветнайсетгодишно момиче и като гръм от ясно небе — дядо.
Лайла се засмя.
— Не разчитай на това. Амал всеки месец смята, че е бременна. Може да се окаже както другите пъти.
— Знаеш, че имаш двама братя.
— Знам. Мохамед и Шамир.
— Дори са ти известни имената им?
— Не са тайна. Вестниците непрекъснато пишат за теб. Има и снимки.
— Те са добри момчета. Ще ти харесат.
— Искам да ги видя.
— Ще стане. Скоро. — Изправи се. — Къде си отседнала?
— У една приятелка. Семейството й живее в Женева.
— Швейцарка?
— Да.
— С нея ли предпочиташ да останеш или да се преместиш тук при мен?
— Както ти искаш — отговори тя и отмести погледа си от него.
— Тогава си събери нещата — каза той. — Ще успееш ли да се нанесеш преди вечеря?
Тя вдигна глава. Очите й се усмихваха.
— Мисля, че да.
— Окей, хайде. Имам работа.
Тя скочи на крака и го прегърна.
— Благодаря ти, татко.
Той я целуна леко по челото.
— Няма нужда да ми благодариш. Все пак съм ти баща, нали?
Тя застана на прага на кафенето и обходи с очи масите. Заведението беше полупразно, само няколко чиновници пиеха бавно сутрешното си кафе, преди да отидат на работа. Тя погледна часовника си. Единайсет часът. Трябваше да дойдат всеки миг. Отиде до една маса и седна.