Той я изгледа хладно.
— Винаги се намират хора, които клюкарстват. Повечето от тях не знаят какво говорят. Разбрах, че най-важният принос, който мога да имам към бизнеса на баща ви, е да си гледам работата.
Тя се изсмя.
— Разбирам защо татко има такова доверие във вас. Вие сте му верен.
— Той ме е наел — каза твърдо Каридж. — Уважавам го много.
— А той харесва ли ви? — запита го остро. Той отговори бързо и прямо.
— Да.
— Дори и да не ви дава свободни дни.
— Въпрос на личен избор — отвърна той спокойно. — Ако предпочитам да не ги взимам, това е моя работа.
Тя заобиколи бюрото му и погледна купчината преписки.
— Парите купуват много неща, нали? — Прозвуча като твърдение, а не като въпрос. — И вие робувате на системата като всички.
— Единственият по-добър начин да си печели човек прехраната — отговори й той на арабски — е да има богат баща.
Той забеляза гневната мълния в очите й и разбра, че ударът му е попаднал в целта.
— Аз не трябва… — И спря внезапно.
— Вие какво не трябва? — запита той меко. Самоконтролът бързо замени гнева. Тя се усмихна.
— Нищо. Къде се научихте да говорите толкова добре арабски?
— Вкъщи.
Тя се изненада.
— Смятах, че сте американец.
— Аз съм американец — усмихна се той. — Но родителите ми са дошли от Йордания. Името им е било Курейджи. Преди да се родя, баща ми го променил на Каридж, тогава той отворил първия си ресторант. Сметнал, че американците по-лесно ще казват „Каридж хаус“, а не „Курейджи хаус“.
— Родителите ти живи ли са?
— Не.
— Не искаха ли да се приберат в родината си?
— Искаха.
— Може би по-добре, че не са се прибрали — додаде тя бързо. — Поне докато евреите бяха пред прага им.
Той я погледна и не отговори. Истинската трагедия беше, че те всъщност се бяха върнали. Ако не бяха го сторили, вероятно щяха още да са живи.
Тя прие мълчанието му за знак на съгласие.
— Няма винаги да бъде така. Скоро ще се отърват от евреите. Ние направихме почти същото, но ни предадоха.
— Кой?
— Някои от нашите. Хора, които мислеха само за парите си, за власт. Ако не бяха ни спрели, щяхме да пометем евреите в морето.
— Все още не разбирам кои са тези хора.
— Ще разберете — каза тя и изведнъж стана тайнствена. — Много скоро. — Усмихна се и промени темата. — Искате ли да направя кафе?
— Много мило от ваша страна. Но не искам да ви създавам главоболия.
— Нищо не ми коства. Освен това и на мен ми се пие. Американско или турско?
— Турско — отговори той, макар че далеч повече предпочиташе кафе, приготвено по американски.
— Добре — каза тя и тръгна към вратата. — Веднага се връщам.
Той се втренчи във вратата, след като тя излезе. Държеше се странно. Само ако можеше да открие какво точно мислеше. Без определена цел взе следващата папка от купчината. Беше докладът, който Баидр бе поискал за „Арабски кукли ООД“. Погледът му се замъгли и я остави отново върху бюрото. Беше по-уморен, отколкото си мислеше. Можеше да почака докато изпие кафето.
Мина почти четвърт час, докато тя се върна. Когато я видя, зяпна от изненада. Беше се преоблякла. Вместо вечните джинси беше с бял кафтан, обточен със златен ширит, който започваше от деколтето и продължаваше покрай копчетата, съединяващи двете части. През отворите на кафтана се провиждаше златистото й загоряло тяло и беше ясно, че не носи нищо под дрехата.
Постави сребърния поднос върху малка масичка пред канапето. Докато сипваше кафето, бялата пара се издигаше и кръжеше над малките чашки. Взря се в него.
— Можете да станете от бюрото и да дойдете за кафето — рече. — Обещавам да не кажа на баща ми.
Той се усмихна и се изправи.
— Нещо ми подсказва, че не бихте го направили.
— Точно така.
Седна на канапето до нея. Тя взе чашка и му я подаде.
— Опитайте го.
Той отпи послушно. Сладостта почти го задави. Той пиеше кафе без захар.
— Достатъчно ли е сладко?
— Идеално — отговори той с каменна физиономия. Тя се усмихна доволна. — Обичам кафето много сладко.
— Пушите ли? — запита тя.
— Имам цигари върху бюрото — каза той и понечи да стане.
Тя го спря с ръка.
— Нямах предвид такива.
— О! — възкликна той и я погледна. — Понякога. Но не когато работя.
Тя отвори малката сребърна кутия, която лежеше върху подноса до каничката с кафе.
— Не смятате ли, че сте работили достатъчно за днес?
Той погледна хубаво оформените цигари.
— Джабир ми ги даде — довери му тя. — Той има най-добрия хашиш в града. Завива ги специално за баща ми.
— Знам — отговори той.
Тя взе една цигара и драсна клечка кибрит. Задържа пламъка за малко, докато изгори сярата, а след това го поднесе към цигарата. Дръпна няколко пъти и му я подаде.