Винсънт мълчеше. Именно тази клауза в договора не му бе харесала. А по отношение тъкмо на нея те бяха непоколебими. Сега разбираше защо.
Юсеф се почувства по-сигурен.
— Приятелите нямат работа в съдебната зала — рече. — Ще бъде много по-добре ако уредим нещата помежду си. Светът е малък. Никога не можеш да кажеш кога ще ни се случи да си помогнем един на друг.
— Какво предлагаш?
— Вече си получил двеста хиляди. Изплащането на още сто хиляди довършва нашите задължения към сценария. Предлагам да спрем дотук.
Винсънт мълчеше.
— Аз се отказвам от комисионната си — добави бързо Юсеф. — Смятам, че е съвсем честно, тъй като сценарият няма да се реализира. В такъв случай всички пари ще бъдат твои.
— А разходите ми? Сто хиляди от тази сума се предполагаше да се изплатят по време на писането на сценария.
Юсеф се замисли. Това, което казваше американецът, беше вярно. От друга страна, той вече разполагаше с парите, с които да му плати, така че нямаше проблем. Особено след като Баидр знаеше, че парите са похарчени. Все пак не успя да потисне естествената си алчност.
— Ако изплатим разходите, тогава аз ще настоявам за моята комисиона.
Винсънт пресмяташе наум. Триста хиляди долара общо или четиристотин хиляди без двайсет процента. Разликата беше само двайсет хиляди долара, все пак по-добре от нищо.
— Съгласен — каза. — При едно условие.
— Какво е то? — предпазливо запита Юсеф.
— Че направите всичко възможно да ме включите в другия филм.
Юсеф се усмихна, отдъхвайки си.
— И бездруго щяхме да постъпим така — отговори.
Келнерът с виното пристигна, отвори бутилката със замах и отсипа малко на Юсеф, за да го одобри.
— Много е хубаво — потвърди Юсеф и направи знак на келнера да напълни чашата на Винсънт.
Винсънт вдигна ръка.
— Промених решението си — каза. — Донесете ми двойно уиски с лед.
ПЕТА ГЛАВА
Али Ясфир влезе в кафенето на отсрещната страна на улицата, което се падаше срещу хотел „Президент Уилсън“. Погледна часовника си. Беше почти шест часът и заведението беше пълно с хора, излезли от работа и седнали на чашка, преди да се отправят към домовете си извън града. В дъното на помещението откри една тиха маса до стената, поръча си кафе и се приготви да чака. Беше му казала, че едва ли ще успее да се измъкне преди шест. Разтвори парижкото издание на „Хералд трибюн“.
Във вестника имаше много статии за паниката в Съединените щати, причинена от петролното ембарго. В началото страната беше в състояние на объркване. Хората не можеха да повярват, че това действително се случва с тях. Но по-късно се съвзеха и започнаха да търсят начини да увеличат резервите си. Нямаше много възможности. През зимата наистина щяха да усетят лишения. До пролетта, когато осъзнаят, че ще им са нужни пет години, за да разработят отново собствените си източници на петрол, които бяха оставили да западнат поради евтиния внос, вече ще бъдат на колене и ще молят за милост.
Това щеше да стане, ако арабите успееха да запазят единството си. Вече започваха да се появяват пукнатини в бронята. Носеха се слухове, че петролните танкери, натоварени за Америка, се промъкват през залива Оман и идват не само от Иран, а също и от Обединените арабски емирства, Кувейт, дори от Саудитска Арабия. Той никога за момент не се съмняваше в слуховете. Всички тези страни бяха свързани с Америка не само с чувства, а с хладни, твърди нари. Инвестициите им в американската икономика бяха големи, но те не смееха да се намесват много от страх, че това ще доведе до пълната им загуба. Фактът, че собственият им интерес пречеше за пълната свобода на арабския свят не означаваше нищо за няколкото избраници, които управляваха тези страни. Те само използваха кризата, за да увеличат собствената си власт и богатство. Хора като Ал Фей — вероятно най-лошият от всички — би трябвало да бъдат прочистени, преди арабите да заемат полагаемото им се място под слънцето. Това, което даваха за движението, беше като някакво подаяние в сравнение със собствените им печалби.
Пророкът е казал: „Очаквайте деня на Страшния съд.“ А те не бяха готови да чакат много дълго. Вече се крояха планове властта на тези хора да се насочи срещу тях. Скоро щеше да се започне и те щяха да почувстват гнева на онези, които са предали.
Али Ясфир пиеше второто си кафе, когато младата жена влезе и застана пред него. Той безмълвно посочи с ръка стола срещу себе си.
Тя седна и келнерът се появи.
— Кока кола с лимон — поръча. Когато келнерът се оттегли, погледна Ясфир.