— Не е необходимо да бързаме толкова. Преди това искам да ми обясните защо Арни предпочита да избягва Аметистовия остров?
Отговорът дойде от Били:
— Ами да кажем, че Умника просто изпитва голям респект към Хоторн. Нали разбирате, той е притежател на по-голямата част от Аметиста и като реши нещо, то обикновено се приема от останалите. Нали така, Джаред?
— В повечето случаи, да — съгласи се другият мъж. — Така нещата се опростяват. — Скочи леко в лодката и протегна ръка да помогне на спътничката си. Извърши всичко това подчертано церемониално, след което я издърпа доста грубо към едната седалка и добави с дяволита усмивка: — Седнете тук, госпожо Инскип. Никак няма да ми е приятно, ако по пътя към Аметистовия остров се прекатурите през борда. Нещо ми подсказва, че после до края на живота си ще слушам само за това. Е, до скоро, Били. Ще се видим в края на седмицата. Благодаря ти, че се погрижи за моята гостенка.
Старчето се ухили доволно.
— Нямаш проблеми, мой човек. Приятно прекарване, госпожо.
Кейт се канеше да обясни, че до този момент прекарването й въобще не можеше да се характеризира като особено приятно, но млъкна, стресната от оглушителния шум на мотора, който Джаред току-що бе запалил. Отказвайки се от намерението да казва каквото й да било, тя се отпусна на седалката и впери безцелен поглед във водата. Започнаха да се отдалечават и скоро Рубинения остров остана далече зад тях. Не си спомняше някога, преди да се е чувствала толкова безкрайно, кошмарно изморена.
Когато й омръзна да наблюдава как пристанището, което бяха напуснали, остава все по-назад и по-назад, младата жена неусетно отмести поглед към високата фигура на Джаред Хоторн, съсредоточен върху управлението на елегантно порещата вълните моторница. Преминаваха през истинска огърлица от коралови рифове, обграждащи Рубинения остров подобно на верни стражи, защищаващи го от буйствата на океана. Когато най-накрая се измъкнаха от лабиринта коварни скали, Кейт внезапно си даде сметка за огромната безбрежност на океана, чиито тюркоазносини води ги заобикаляха отвсякъде. Досега не бе плавала кой знае колко пъти по море, още по-малко с моторници като тази.
— Предполагам, че доста добре умеете да карате лодка — провикна се Кейт.
— Скоро ще разберете — отвърна дяволито Джаред, но, забелязвайки внезапно изписалото се на лицето й безпокойство, побърза да добави: — Не се тревожете обикновено извършвам това пътуване три-четири пъти месечно, а и Аметист е съвсем наблизо.
— А-ха.
Кейт наблюдаваше отстрани слабата, висока фигура на своя спътник, докато той говореше, отново обзета от странното и необяснимо чувство, че е срещала този човек и преди. Разсеяно се опита да си припомни на кого и приличаше. В тъмната му, почти черна коса, тук-там се забелязваха няколко сиви косъма — Кейт прецени, че я носеше твърде дълга, което вече не беше модерно. Вероятно бе около четиридесетгодишен. Колкото и да се мъчеше обаче, тя не можа да се сети откъде лицето на този мъж й бе толкова познато. Най-накрая любопитството й взе връх и тя се обади, опитвайки се да надвика грохота на мотора:
— Знам, че вероятно въпросът ми ще прозвучи глупаво, но дали не се познаваме отнякъде?
Джаред я погледна изненадано.
— О, не. Определено не. Можете да ми вярвате — щях да се сетя, ако бях ви виждал и преди.
— Разбира се. Знаех си, че въпросът ми е доста неуместен. Просто вече съм толкова изморена, че не мога да разсъждавам логично. — Прокара пръсти през късо подстриганата си коса. Вятърът, предизвикан от движещата се моторница, й действаше освежаващо. — Колко ни остава, докато стигнем до Аметистовия остров?
— Около час.
— Мисля малко да поспя през това време, ако нямате нищо против.
— Разбира се, правете това, което ви е приятно.
— Обикновено така и правя — отбеляза Кейт, и удобно се разположи под сянката на опънатото пред кабината брезентово платнище.
— Какво съвпадение — също като мен, госпожо Инскип — тихо подхвърли Джаред, докато я гледаше как се отпуска и постепенно се унася в дрямка. — Нещо обаче ми подсказва, че подобна близост в привичките ще се окаже проблем.
В този миг, докато лежеше с притворени очи и като никога мълчалива и спокойна, неговата гостенка му изглеждаше съвсем различна. За пръв път имаше възможност да я разгледа внимателно и сега тя му се стори много по-уязвима, по-нежна и по-женствена. Би казал дори, по-привлекателна.
Всъщност, бе адски привлекателна, ако човек си падаше точно по този тип жени.
Вероятно бе само няколко години по-млада от него — най-много тридесет и три, тридесет и четири годишна. Широкият колан на изпомачканата й рокля стил сафари подчертаваше тънкия кръст и загатваше съблазнително закръглени ханш и бедра. Големите джобове отпред на гърдите — с широки капаци и големи, кръгли копчета, успешно прикриваха формите на нейния бюст, но това, помисли си Джаред, бе дори по-добре. В края на краищата, за един мъж е по-интересно, ако някои неща останат тайна в началото, така че да пожелае сам да ги открие с течение на времето.