— Бътърфилд пристигна — отбеляза полковникът. Аристократичният тон, с който обикновено говореше, изпъкна още повече на фона на хладината в гласа му.
— Забелязах. — Джаред неохотно се изправи и отмести ръце от барплота. — Май ще трябва да ида да му кажа добър вечер.
— Ще му занесеш ли, и питието? — барманът вече бе напълнил една чаша с чист ром.
— Защо не? Така ще му спестя усилието — знаеш отношението на Макс към физическите упражнения. По-добре направо го направи двойно.
Хоторн взе питието, оставяйки собственото си уиски на бара и се отправи през сенките на помещението към масата, където важно се бе разположил дебелият и с надменно изражение новопристигнал посетител. Бе махнал шапката си и сега розовото му теме лъщеше, обградено от единствените останали посивели кичури коса. Погледна с очакване към Джаред, когато младият мъж застана пред него, след което пое чашата с ром и отпи солидна глътка, без да каже нито дума. Лицето му се озари от доволна усмивка и на бузите му се появиха трапчинки.
— О, това си е истинска манна небесна! Точно от каквото имах нужда, момче!
— Същото си помислих и аз — отвърна Джаред и се разположи на стола отсреща. — Уговорката за тази вечер остава, наля?
— Определено. Разчитам извънредно много на инспекционната обиколка, която си организирал. — Макс вдигна чашата си за поздрав и добави: — За успешното завършване на нашия съвместен проект!
— Колкото по-скоро, толкова по-добре, поне що се отнася до мен.
— Момче, момче, проявяваш излишно нетърпение — трябва да се научиш да се контролираш! Всичко по реда си, нали така? Съвсем скоро нещата ще се уредят по най-добрия начин, ще видиш!
— И колко скоро?
— Уф, ами да кажем по някое време следващия месец. Рибата се хвана на въдицата — остава ни само да чакаме.
Вече бяха изминали повече от четиридесет и пет минути, откакто Кейт напусна стаята си в хотела. Изправи се от осветената от луната скала, на която бе седнала и пое бавно надолу към оживените алеи на курорта — надяваше се, че най-сетне ще успее да заспи отново, макар тялото й все още да тръпнеше от необяснимо безпокойство.
Не беше на себе си не само физически, но и психически. Всичко в съзнанието й се беше объркало. Седеше в мрака на брега на океана и мислеше за Джаред Хоторн. Да, тъкмо за него, от всички неща на този свят, които по-скоро би трябвало да занимават ума й. Не можеше да намери обяснение за причината — в края на краищата, този мъж изобщо не беше неин тип. Бе достатъчно интелигентна, за да си даде сметка, че все още никога не бе срещнала в действителност типа мъж, който да харесва повече от останалите. Мъжът, който търсеше, съществуваше единствено във въображението й и в нейните книги. Интуитивно, Кейт винаги бе приемала, че едва ли подобен човек съществува реално. Често се шегуваше, като казваше на Маргарет и Сара, че нищо чудно героят на нейните мечти въобще да не й допадне, ако се случи да го срещне в действителния живот. Вероятно ще е прекалено дързък и безцеремонен, твърде високомерен, самонадеян и с нетърпим характер — с други думи, мъжествен и безкомпромисен до степен, която една съвременна жена трудно би могла да изтърпи. Когато, вече навършила двадесет и девет години, все пак се бе решила да се влюби и, в последствие, да се омъжи, Кейт съвсем целенасочено избра мъж, за който се предполагаше, че представлява мечтаният и жадуван обект за всяка съвременна жена. В началото Хари се бе проявил като изключително грижовен, чувствителен и интелектуално стимулиращ партньор. Във връзката им присъстваха задължителните порции поезия, вечеря на свещи, романтични разговори за любов й за изкуство, общ интерес към писането. Реално погледнато, какво повече може да иска една жена, разсъждаваше Кейт.
Нещата обаче започнаха учудващо бързо да се променят и след развода Катрин Инскип дълго време се измъчваше от чувството за вина, разочарование и неизбежен провал. Дълбоко в себе си знаеше, че на първо място никога не бе трябвало да се омъжва за Хари — бракът им бе донесъл нещастие и на двамата. За да прогони демоните на самосъжалението, младата жена се отдаде на единствената си, истинска и неизменна любов — писането. Сега съзнаваше, че Маргарет и Сара с право я обвиняваха, че бе оставила работата да я погълне изцяло през последните две години и половина. А човек се нуждаеше от баланс в живота, ако искаше да запази разума си и да оцелее.