— Не се съмнявам, моето момче — отговори дипломатично Джеф. — Все пак бих желал да покажа на госпожа Инскип местата, които аз лично съм открил!
— Може би, след като Дейвид ме научи да се гмуркам достатъчно добре, ще мога да дойда за няколко обиколки из рифовете и с вас — намери разрешение Кейт.
— Татко също може да ви ги покаже — противопостави се отново момчето. — Тоест, ако ви се иска да се гмуркате с някой възрастен, вместо с мен.
Май дипломатичният подход няма да свърши работа, помисли си Кейт.
— Мисля, че баща ти е твърде зает с управлението на хотела — измърмори тя колебливо.
Наистина й се искаше да е права в това отношение — през последните два дни на няколко пъти бе изпитвала необяснимо чувство — нещо като лек гъдел, който плъзваше по гърба й и когато се обърнеше, тя неизменно виждаше как Джаред Хоторн я наблюдава напрегнато отнякъде с леко присвити очи. Беше се случило веднъж край басейна и два-три пъти в ресторанта, където собственикът на хотела вероятно имаше навика да обядва и вечеря заедно със сина си. Миналата нощ усещането я обзе, докато вървеше по коридора към стаята си — внезапно изпита обезпокояващото чувство, че някой я преследва, макар наоколо да нямаше жив човек. Явно за един писател е далеч по-трудно да контролира въображението си, мина й през ума.
— Сигурен съм, че все пак ще намери време, за да ви покаже рифовете — припряно отговори Дейвид, поглеждайки първо към Джеф Тейлър и после отново към Кейт. — Искате ли още отсега да определим часа за първия урок? Какво ще кажете за утре сутрин?
— Ами… — поколеба се Катрин, но забеляза как по лицето на момченцето се изписа тревога и побърза да се съгласи: — Струва ми се, че би било идеално!
— Страхотно! Значи решено. А сега май по-добре да отида да поздравя приятелите си Травис и Карл — тази вечер са тук с родителите си и с още няколко мои познати. Никога не пропускат баловете с маски.
— Това е чудесно. Имаш много приятели на острова, нали? — попита Кейт.
— Да, цял куп! — Лицето на Дейвид се озари от доволна усмивка. — С татко познаваме всички жители на Аметиста.
— Разбирам. Предполагам, че хората тук са извънредно мили и гостоприемни.
— Да, такива са. Е, ще се видим пак по-късно!
— До скоро! — кимна с глава Катрин.
На момченцето обаче очевидно не му се искаше да си тръгне и да я остави насаме с Джеф Тейлър. Най-накрая все пак се обърна и се втурна през тълпата към другия край на фоайето.
— Май хлапето си е паднало по вас! — изкиска се Джеф.
— За съжаление е прекалено малък за мен.
— Е, да. Надявам се, че поне аз съм на подходящата възраст. Ще изтанцуваме ли още един валс?
През следващия час Кейт танцува до насита — отначало с Джеф Тейлър, а после с един изключително симпатичен възрастен господин, който вероятно е трябвало да използва обувалка, за да успее да се напъха в твърде тесния за килограмите му фрак. След това се озова в ръцете на моряк от деветнадесети век, със златна обица на ухото, но кои бяха следващите и партньори тя така и не можа да си спомни накрая. Истината бе, че не се интересуваше с кого танцува — бе потънала в собствените си фантазии. Докато се носеше под звуците на валса в прегръдките на тези непознати мъже, Кейт си представяше, че е красива млада дама от висшето общество през епохата на Регентството, отвлечена от богат и могъщ пират, който в последствие се оказва син на прочут граф, и заточена на неговия далечен, тайнствен остров.
Този мъж е имал основания да стане корсар, реши Катрин Инскип, чиито писателски инстинкт се пробуди и докато танцуваше, тя започна да нахвърля сюжет за нова книга. Вероятно, отмъщение. Независимо от причината обаче, един ден той се завръща в Англия, за да си възвърне отнетите му титли и земи. Преди това, естествено, животът му е изпълнен с опасности, насилие, но и с изтънченост и достойнство — тук, на този тропически остров. И когато започва да изпитва отегчение от самотния си живот, решава да си отвлече невяста. По какъв друг начин един мъж като него може да си намери жена?
В края на първия час непрекъснати танци Кейт най-сетне реши да си поотдъхне малко. Проправи си път през шумната навалица и пристъпи навън, в топлата, изпълнена с ухания тропическа нощ. Искаше за няколко минути да остане сама, огрявана единствено от лунната светлина, за да възстанови нормалния ритъм на дишането си, реши тя, докато вървеше бавно по пътечката през градината. Настроението й бе някак странно приповдигнато, сякаш бе завладяна от магия, подвластна на нечий чар, почти не на себе си. Искаше да съхрани този вълшебен миг по-дълго, да го изживее най-пълноценно. Още утре трябва да намери нещо за писане и да запише идеите, които й бяха дошли на ум тази вечер.