— И какво следва по-нататък?
— Предстои ни да открием. — Той се наведе и започна да я обсипва с целувки. Внезапно обаче бе принуден да спре — откъм градинската пътечка се чу момчешки глас, който викаше името му.
— Татко, татко! Къде си? Лени ме прати дати кажа, че е време за разрязването на тортата! Всички вече чакат!
— Предай й, че идвам след минута, Дейв! — провикна се в отговор Джаред.
— Добре! Но къде си, всъщност? И защо въобще… О, госпожо Инскип!… Здравейте!
Чу се шумолене на листа и Кейт се обърна в прегръдките на Джаред тъкмо навреме, за да види сина му, който любопитно надничаше измежду клоните на палмата.
— Здравей, Дейв.
— Какво правите вие двамата в храстите? — подхвърли Дейвид с най-невинен тон, с какъвто само едно деветгодишно хлапе би могло да зададе подобен въпрос.
— Тъкмо показвах на госпожа Инскип камата на пирата Хоторн — спокойно отвърна баща му, като освободи Кейт от прегръдките си и излезе изпод гъстите сенки на листака.
— А, ясно! Страхотна е, нали, госпожо Инскип? С нея татко винаги отрязва първото парче от тортата на рождените си дни!
— Много интересно — промълви с половин уста младата жена. — Винаги е добре, когато една стара вещ е все още годна за някаква употреба. Бях се притеснила, че камата на Хоторн може да се е превърнала в най-обикновен музеен експонат, след всичките тези години!
Джаред едва успя да сподави смеха си. В очите му проблесна предизвикателно пламъче и той каза:
— Вярвам в добрите стари поговорки и смятам, че е съвсем вярно твърдението — ползвай го, докато му е време! Хайде, приятелчета, да вървим да срежем тортата за рождения ми ден! — Изчака Дейвид да изтърчи напред по пътечката и придърпа Кейт до себе си за още един кратък миг. — А що се отнася до теб, малко дяволче…
Кейт долови нескритото сексуално желание в полусериозните му, полушеговити заканителни думи и по гърба й пролазиха тръпките на сладостно предчувствие.
— Е, какво за мен?
— Само гледай да си тук тази вечер. Щом приключа с празненството, смятам да ти покажа какво се случва с остроумните и самонадеяни войнствени госпожички, които не знаят как трябва да се държат с един истински мъж. Шегата с античната кама на Хоторн няма да ти се размине току-така.
— И очакваш да се навъртам наоколо след подобна заплаха?
— Как би могла да устоиш? Освен това, нали уж си много смела и героична?
Десет минути по-късно страховитата кама проблесна като светкавица на светлината на лампите, когато Джаред замахна и с едно-единствено точно движение разряза гигантската торта. Из тълпата се понесоха възгласи на одобрение и шампанското потече по чашите. Името на Хоторн бе изписано с червена глазура отгоре върху тортата, а под него се мъдреше миниатюрно копие на камата, изящно изработено от захар. Кейт бе застанала от едната страна на домакина. Бавно отпи от шампанското си, когато той вдигна тост в чест на своя предшественик — пирата, открил Аметистовия остров.
— Туристите обожават подобни пиршества — чу зад себе си нечий провлечен говор. — Винаги съм се възхищавал на Хоторн за артистичните му умения по време на тези балове.
Младата жена се обърна, за да види кой бе произнесъл тази забележка. Не носеше маска, но дори и ако си беше сложил, тя пак щеше да го познае веднага по внушителните размери на шкембето и старомодната му, изцяло бяла премяна. Това бе мъжът, който бе придружавал Джаред Хоторн предишната вечер по време на тайнствената им разходка по пътеката, водеща към стария замък. Обзе я необяснимо безпокойство, което поохлади веселото й настроение.
— Личи си, че знаете доста неща за тези ежегодни карнавали. Често ли отсядате в Кристалния залив? — попита Кейт, като нарочно повдигна своята сребриста маска високо на главата си, за да може да разгледа по-добре събеседника си.
— Не бих казал, че отсядам тук — не съм турист, а по-скоро стар приятел на семейството — отговори й той, като внимателно обмисляше всяка дума. — Живея из тези острови, откакто се помня. По-дълго дори в сравнение с Джаред. Писател съм. Позволете ми да се представя: казвам се Макс Бътърфилд.
— Катрин Инскип. — Кейт се напрегна да си спомни дали бе чела някога нещо от този човек, но напразно. Усмихна се на себе си — сега поне можеше да разбере как се чувстваха другите хора, когато се запознаваха с нея и не успяваха да се сетят за никоя нейна книга. — Аз също пиша — добави тя на глас.