— Тази сутрин. Веднага щом ми покаже някой от начините си за самоотбрана. — Момченцето дояде и последното парче папая и скочи на крака. Спусна се към верандата, като пътьом погали Веселушко по главата. Папагалът прие милувката с вид на гордо снизхождение. — Трябва да тръгвам. Имам среща с госпожа Инскип само след няколко минути.
— Почакай малко! Не си изял препечената филия.
— Ще я взема със себе си. — Дейвид грабна резена хляб и изскочи като стрела от кухнята, прекоси верандата и се спусна надолу по алеята, извеждаща до малкото заливче.
Джаред остана сам с Веселушко. Птицата го изгледа с преценящ поглед, след което бавно слезе от клетката си, премести се върху облегалката на стола, в който седеше той и оттам невъзмутимо скочи на масата, за да провери дали е останало нещо от папаята.
— Как се осмеляваш да правиш това, стар пират такъв? Знаеш, че не ти е позволено да се качваш върху кухненската маса! Слизай веднага или ще ти откъсна опашката, а после ще продам перата като сувенири на туристите!
— А на бас! — изграка Веселушко и деликатно клъвна парченце плод, придържайки го с ноктите на единия си крак.
— Хубаво е човек поне да е наясно кой всъщност командва парада. — Джаред се изправи и започна да разчиства масата. — Как мислиш, тя защо побърза да се измъкне снощи, още преди края на бала? Бях съвсем сигурен, че ще ме изчака — пък и след проявената отзивчивост преди това под дървото, какво друго можех да си помисля? Желаеше ме с не по-малка страст от тази, която изпитвах аз — в това няма никакво съмнение. Но кой може да ги разбере жените? И особено това войнствено създание, този командос в рокля, изкарала цял двуседмичен курс по самоотбрана — и то основно за от кръста надолу! Нищо чудно просто да е искала да докаже, че като нищо може да ме разгорещи! Едно нещо обаче ще ти кажа, приятелю! Ако съмненията ми се потвърдят, много скоро ща я накарам да съжалява за игричките си!
— А на бас!
Половин час по-късно Джаред стоеше пред широко разтворения френски прозорец на своя офис, зареял поглед сред проблясващите под ярките слънчеви лъчи пясъчни дюни на залива. Едва-едва успяваше да различи фигурите на няколкото подранили посетители на плажа: някои бяха облечени във водолазни костюми, а други бяха просто излезли на разходка по брега. В далечния край на залива забеляза тези, които всъщност търсеше. Дейвид бе заел поза на един крак, като с другия се опитваше да ритне някакъв невидим противник пред себе си. Кейт, облечена в зелен на цвят цял бански, стоеше встрани и обясняваше нещо на момчето. Когато някой внезапно почука на вратата, Джаред нито помръдна от мястото си, нито направи опит да отклони своя вперен в далечината поглед.
— Да, влез.
Вратата се отвори със замах.
— Добро утро, Джаред! — поздрави полковникът, влизайки с бодра стъпка в стаята. — Чудесен ден, нали?
— Ъхъ… — Хоторн се намръщи, наблюдавайки Кейт, която в този миг демонстрираше поредния страхотен, невероятно бърз удар с крак. — Но тук всъщност всеки ден е чудесен. Ела насам, приятелю, за да видиш нещо.
Полковникът се приближи и застана до Джаред, напрягайки очи, за да различи двете фигурки в далечината.
— О-хо! Това там не е ли страшната госпожа Инскип?
— Че кой друг? Обучава Дейв на някаква смесица от джудо и карате!
— Техниката, която използва срещу Умника Арни, ли?
— Именно.
— Доста добре се справя, както виждам.
— Не съвсем. Тялото й е твърде стегнато — трябва малко да се поотпусне, движенията да са по-гъвкави.
— Какво имаш предвид? Стилът й на самоотбрана или нещо друго?
— О, я стига! — Джаред продължи известно време да наблюдава мълчаливо, след което подхвърли: — Питам се дали тя може да се справи с приготвянето на домашни бисквити също толкова добре. Готов съм да се обзаложа не на пет, а на десет долара, че дори не знае как да приготви тестото!
— Дейвид май не го е грижа особено дали Катрин Инскип притежава кулинарен талант. Изглежда, страхотно се забавлява!
Джаред присви очи.
— Тази сутрин дори не си дояде закуската — толкова беше нетърпелив да започне уроците.
— Явно са се сприятелили с Катрин.
— Да, виждам.
— Не ми звучиш особено доволен от този факт — подхвърли насмешливо полковникът.
— Тук е само за един месец. После си тръгва.
— Зависи: може и да има причина да остане. — Едрият мъжага се отправи с типичната си стегната стъпка на военен към бюрото. — Донесох сметките от снощи, а също и няколко заявки за бара и ресторанта, които е необходимо да подпишеш.