— Но тя няма друг изход! Едва ли смята да изкара цялата си почивка затворена в хотелската стая по цял ден! Не е толкова глупава, а и умее да разсъждава рационално!
Полковникът се замисли, бършейки бавно една току-що измита чаша.
— Може да реши, че има по-приятни места от Аметистовия остров за прекарване на лятото!
Предположението стресна Джаред. Изразът на лицето му стана по-напрегнат и той подхвърли ядосано:
— Мислиш, че ще си стегне багажа и ще се махне само защото се посдърпахме заради нещо, в което не е нейна работа да си пъха носа?
— Така ли стана?
— Да. Казах и да стои настрана, а тя явно не е свикнала да изпълнява нареждания!
— Да, личи си! Що се отнася до това дали смята да напусне острова, нищо не мога да ти кажа със сигурност. Подобен слух все още не е достигнал до мен, но без съмнение съвсем скоро ще стане ясно — след около час Ханк ще прави редовния си полет до Рубинения остров и ако Кейт е в самолета, това ще даде отговор на въпроса. Много народ се е обзаложил, че ще си замине.
— И кой събира залозите? — въздъхна Джаред, вече готов да се примири с неизбежното.
— Джим, на предната рецепция.
— Не ме учудва. — Беше ядосан, но не и изненадан, тъй като неочаквано се разтревожи за нещо съвсем друго. До този момент не му бе минавало през ума, че Кейт наистина може да си тръгне заради скарването им. Помисли още малко, след което рязко се изправи и подхвърли на полковника, запътвайки се с бърза крачка към вратата:
— Е, полковник, ще се видим по-късно.
— Къде тръгна?
— Да намеря Ханк и да го подсетя, че в самолета му няма повече свободни места — за всеки случай, ако на някого му хрумне да пита.
— Но следобедните полети са почти винаги празни!
— Не и днес!
Двадесет минути по-късно Джаред се връщаше с джипа си от асфалтираната крайбрежна ивица, която представляваше малкото летище на Аметистовия остров. Зави в алеята, водеща към хотела и с едно-единствено рязко движение изключи двигателя, спирайки точно пред централния вход.
Беше отишъл при Ханк Уитком в мрачно настроение, но си тръгна удовлетворен. След кратко колебание пилотът най-накрая бе схванал смисъла на исканото от Хоторн, когато собственикът на курорта бе подхвърлил, че на острова има и други авиопилоти, които с радост ще приемат предложението за гарантирани редовни полети всеки ден между Аметиста и Рубина.
— Нямаш проблем, Джаред — ухили се Ханк, след като получи и солидна сума, достатъчна да покрие цената на един самолетен билет. — За днес няма повече свободни места. Гарантирано! Е, желая ти успех с малката американка — май напоследък нещо си под пара заради нея!
Въобще не съм под пара, опита се да се убеди Джаред, влизайки във фоайето на хотела. Просто искаше да даде един малък урок на Катрин, от който тя несъмнено се нуждаеше.
Зад рецепцията нямаше никой и той удари по звънчето, за да повика служителя.
— Какво мога да направя за вас? — от една странична врата се появи слабичък младеж. Зададе въпроса, без да вдига поглед и когато в следващия миг видя Хоторн пред себе си, започна да премигва притеснено. — А, това си ти, шефе! Извинявай, но проверявах нещо на компютъра — трябва да направим няколко резервации в последния момент.
Джаред облегна лакти на лакираната повърхност на бюрото и размаха една двадесетдоларова банкнота пред лицето на младия мъж.
— Забрави за резервациите, Джим. Аз също искам да се обзаложа, макар и в последния момент.
— Добре, шефе. Както кажеш. Джим се усмихна пресилено, след което добави: — А за какво точно искаш да се обзаложиш?
— За същото, за което всичко живо на острова се надпреварва да залага пари. С други думи — дали госпожа Инскип ще си замине днес следобед със самолета на Ханк, или ще остане.
Младежът се изчерви като някой джентълмен, хванат да върши нещо неморално. Прокашля се няколко пъти и заеквайки, попита:
— А ти за кое от двете ще се обзаложиш, шефе?
— Залагам двадесет долара, че няма да си тръгне.
— А-ха. Значи, двадесет долара. — Джим се наведе леко напред и прошепна затворнически: — Да не би да знаеш нещо, за което останалите си нямат представа?
— Естествено, че не — усмихна се мрачно Джаред. — Просто усещам, че ще имам късмет.
— Татко, къде беше? Търсих те навсякъде! — Дейвид се втурна към него, като последните два метра се плъзна по коридора, спря рязко и вдигна тревожен поглед към лицето на Джаред.
— Имах малко работа на летището. Трябваше да говоря с Ханк. — Разроши нежно косата на сина си.