Според написаното в дневника, Роджър Хоторн построява тайния изход през подземията като резервен път за бягство към морето в случай на нападение. Амелия споменаваше за малък пристан в някакво тайно заливче край замъка, чийто излаз към океана Хоторн бе разширил достатъчно за преминаването на малка лодка, прикривайки го след това със специално подвижно съоръжение от камъни, което се сливало с околните скали от застинала лава и фактически било неразличимо от тях.
Отворът бе достатъчно широк за безпрепятственото преминаване на малка лодка, която при нужда можеше да ни чака на тайния пристан вътре в закътаното заливче и после да ни отведе в открито море. При все това се съмнявам, че тайната врата е предназначена единствено да бъде използвана като резервен път за бягство в случай на опасност. Почти съм убедена, че Роджър разтоварва най-ценната си стока в заливчето, като после я прекарва през проходи в подземията на замъка. Освен това мисля, че тази стока всъщност няма нищо общо с превозваческия бизнес, с който моят съпруг уж се занимава, а е по-скоро плячка от нападнати и ограбени кораби. Трябва незабавно да сложа край на подобни дейности — в края на краищата Роджър Хоторн е потомък на граф, а аз съм дъщеря на уважавана аристократична фамилия! Пиратството е долна и недостойна професия — ще се постарая да му стане ясно веднъж завинаги!
— Браво, Амелия! — тихо възкликна Кейт, затваряйки дневника. Повече от всякога се чудеше дали наистина Джаред бе тръгнал по стъпките на своя неговия предшественик — ако бе така, налагаше й се да прояви не по-малка твърдост и решителност от Амелия!
Девета глава
— Как така, по дяволите, няма да успеете да поправите парапета днес? Надявам се, не сте забравили, че утре е четвъртък и тук ще е препълнено с туристи, желаещи да се качат на корабчето за разходки! Ще ни трябват всички допълнителни места за сядане в бара и пред заведението, и по никакъв начин не можем да изолираме толкова много пространство, само защото не сте поправили парапет навреме! — Поставил на кръста свитите си в юмрук ръце, Джаред стоеше пред двамата работника и говореше с гневен тон. Мъжете обаче само свиха рамене.
— Разбери, бе, шефе — отвърна по-високият, — нищо не можем да направим без необходимия дървен материал! Сам знаеш. Ханк каза, че тази сутрин е проверил на Рубинения остров — пратката още не била дошла от Хавай!
— Трябваше да пристигне преди цели две седмици!
— Островно време, обаче — подхвърли философски вторият работник. — Така стоят нещата: дали ще са два дни, две седмици или два месеца — няма голяма разлика. Все някога ще пристигне.
— Няма да чакам парапетът да бъде поправен рано или късно — искам утре по това време ремонтът да е приключил! Този курорт не е построен съобразно тиктакането на островните часовници и аз няма да допусна толкова много места за сядане да останат неизползвани утре, само защото проклетият дървен материал е още в пристанището на Хавай! — Джаред огледа разрушената част от терасата. Досега неведнъж му се бе налагало да импровизира с подръчни средства — на тропическите острови човек или се научаваше да бъде по-гъвкав и съобразителен, или никога не постигаше успех.
Работниците застанаха от двете страни на Джаред, като също като него загрижено заоглеждаха счупения парапет.
— Е, Марк, май ми хрумна нещо — подхвърли Хоторн.
— Сещаш ли се, че след строежа на новите съблекални ни останаха няколко дъски?
— Вярно — прибрахме ги в бараката за инструменти.
— Лицето на работника светна. — Мислиш ли, че сред тях ще намерим подходящи?
— Идете да проверите. Няма да е тиково дърво като останалата част от парапета, но кой ще забележи!
— Веднага, шефе!
Мъжете се отдалечиха забързано и в същия миг откъм другия край на терасата се появиха Лети и Дейвид.
— Още ли чакаш пратката дървен материал, Джаред? — усмихна му се Лети, хвърляйки поглед на разрушения парапет.
— Здрасти. Да, чакам я. Май обаче още не е напуснала пристанището на Хавай. Нали знаеш: обичайната история — рано или късно, все ще пристигне някой ден. — Погледна към сина си. — Как беше в училище днес?
— Нищо особено. Виждал ли си Кейт? — Лицето му изразяваше загриженост. — Търсих я навсякъде. Щяхме да упражняваме ударите с крак, а после мислехме да идем да се гмуркаме.
— Не съм я виждал от обед — отвърна Джаред, като се постара да избегне спомена от странно разсеяното държане на Катрин през цялото време, докато се хранеха в ресторанта. Подразни се, убеден, че вече бе започнала да прави планове за връщането си в Сиатъл. Оставаше само още една седмица от престоя й тук и младият мъж ставаше все по-нервен и мрачен. До този миг и двамата бяха избягвали да говорят за заминаването й.