— Прибрах се — каза той.
Нищо друго не можа да измисли.
— Здравей — усмихна се Кейт с треперещи устни. Стискаше здраво подарената й рисунка, сякаш в този миг тя бе най-ценното нещо на света.
Дейвид радостно вдигна глава, когато чу гласа на баща си.
— А, ето те и теб, татко! Току-що подарих на Кейт една от моите рисунки. Каза, че като се прибере в къщи, ще я постави в рамка и ще си я окачи в гостната!
— Да, чух — Джаред се опита да се усмихне на младата жена, но вещо в гърлото го стягаше. — Всеки път, когато я погледнеш, ще се сещаш за нас, нали?
— Да. Извинявай, обаче трябва да проверя какво става с вечерята. — Тръгна припряно към вратата и мина с наведена глава покрай Джаред, когато той отстъпи встрани, правейки й път да мине. Хоторн погледна към сина си и запита:
— Какво има, Дейв?
— Каза, че след няколко дни си заминава за Сиатъл.
— Там е нейният дом, миличък.
— Но на нея й харесва тук, сама си го призна! Дори вече не се оплаква от горещината!
— На много хора им харесва тук, но не всички остават. Разбираш, нали?
— Обзалагам се, че Кейт няма да замине, ако я помолиш! — заинати се Дейв, като стисна устни.
— Мислиш ли?
Лицето на момченцето светна. Кимна енергично с глава и припряно каза:
— Хайде, татко, помоли я! Можеш поне да опиташ!
— Ще видя — усмихна се Джаред. — А сега, върви да си измиеш ръцете. Вечерята трябва вече да е готова.
Няколко часа по-късно Джаред изведе Катрин от дансинга, после прекосиха фоайето и се отправиха към градината. През цялата вечер младият мъж бе усещал някаква необяснима припряност и напрежение между двамата и определено считаше, че вина за това има Кейт. Веднага след вечеря бе изпаднала в мрачно настроение, като през цялото време бе мълчалива и разсеяна. На Джаред никак не му допадаха подобни настроения у жените, защото в такива случаи от един мъж винаги се очакваше да направи нещо, за да ги разведри, неясно обаче какво.
Самата вечеря бе преминала много добре, доколкото можа да прецени. Катрин бе весела и се забавляваше да приготвя палачинките заедно със своите домакини, но след като се нахраниха и Дейвид отиде да си легне, а те двамата пък се разположиха във всекидневната, веселото й настроение се стопи подобно на случайно паднал сняг в тропиците.
Нежният полъх на вятъра в градината му подейства добре и разведри тревожния му дух. Постара се да се успокои и да размисли трезво. Лети и Дейвид несъмнено бяха прави — оставаше съвсем малко време. Само след три дни Кейт щеше вече да си е заминала, така че спешно трябваше да реши как иска да се развива връзката им занапред. И сякаш по знак на съдбата, двамата понечиха да заговорят едновременно.
— Джаред, аз…
— Знаеш ли, мислех си…
— Извинявай — каза Хоторн. — Какво щеше да кажеш?
— О, няма значение. А ти? За какво си си мислил?
— За нас.
Тя му хвърли кос поглед, в който се четеше любопитство и подхвърли, уж небрежно:
— И какво по-точно?
Вече почти бяха стигнали до вратата на апартамента й. Джаред се прокашля и отвърна:
— Ами, скоро си заминаваш.
— Така е.
— Спомняш ли си — преди време ти споменах, че най-малкото един път през годината двамата с Дейвид се връщаме в Щатите, за да се види с баба си и дядо си?
— Да, спомням си. — Кейт се спря и затършува из чантата си за ключа от апартамента. Джаред го издърпа от ръката й и продължи:
— Обикновено ходим през август, когато туристическият сезон тук е към края си. — Отключи, изчака я да влезе, след което я последва. — Мисля си обаче, че тази година вероятно ще направим посещението малко по-рано: да кажем, след един-два месеца. — Затвори вратата след себе си и замълча.
— Наистина ли? — На Кейт дори не й мина през ума да пали лампата, а само метна дамската си чантичка върху леглото и се отправи с бавна крачка към верандата. Джаред я последва, търсейки най-подходящите думи, с които да продължи. Не знаеше точно какъв трябва да бъде подходът му спрямо една жена, която бе твърди убедена, че ще познае мъжа на мечтите си в мига, в който го срещне, но на която това очевидно още не се бе случило.
— И между другото ми хрумна, че по пътя бихме могли да спрем за малко и в Сиатъл. — Кейт не реагира, като продължи да се взира мълчаливо в океана. Джаред продължи, опитвайки се да бъде по-ясен, макар и двамата да разбираха за какво става дума: — Ако искаш, можем да се видим там. Той се надяваше, че ако измине малко време, тя ще дойде на себе си и ще започне да разсъждава малко по-разумно.