— И защо ще го направите? — Джаред го взе на свой ред от ръката й, премятайки го през другото си рамо почти без никакво усилие.
— Виновни са, защото именно те ме изпратиха на това забравено от Бога място. И да ви кажа, — допълни младата жена с тъжен глас и с нотки на дълбоко разочарование, — преди имах много по-романтична представа за тропическите острови. Представях си ги като отдалечени от покварата на цивилизацията убежища за пътешествениците, изпълнени с красота и екзотика, предлагащи най-невероятни и вълнуващи преживявания!
— Е, и какво? Да не би сега да сте изгубили илюзиите си?
— Как въобще можете да ми задавате подобен въпрос! Първо, отначало въобще не желаех да идвам тук, но след като самолетът излетя, вече нямах друг изход и реших да се взема в ръце и да се държа както подобава. Моите приятелки ми уредиха тази ваканция, защото ми мислят доброто и така аз се постарах да се самоубедя, че наистина ми предстоят няколко приятни седмици в южните тропически морета.
— Да разбирам ли, че вече сте на друго мнение? — подхвърли Джаред, подканвайки я с леко кимване на глава да тръгне пред него към изхода на алеята.
— Най-малкото започнах да изпитвам силно колебание, след като при спирането на самолета в Хавай се установи, че по някакъв мистериозен начин багажът ми е изчезнал по време на полета, без прекъсване над Тихия океан. Съмненията ми се усилиха, когато се наложи да престоя цели шест часа на летището в Хонолулу в очакване да намерят багажа ми, и се превърнаха в твърда убеденост при пристигането ми тук — бях пропуснала единствения полет до Аметистовия остров за този ден. Оказа се обаче, че ме очакват още вълнуващи преживявания — за малко не станах жертва на въоръжен обир в този така наречен тропически рай, а сега научавам и че невероятните удобства на „свръхлуксозния“ хотел, където ще платя цяло състояние за безкрайно дългия престой от един месец, не включват дори инсталиран климатик! Последното доказателство, че несъмнено съм жертва на нелепите шеги на някой зъл гений.
— Не ставайте параноичка — струва ми се, че просто все още сте твърде възбудена и ядосана след не особено приятното си запознанство с Умника Арни. — Острият поглед на светлите му очи се смекчи от израза на известно съчувствие. — И нищо чудно — този негов нож изглежда наистина доста опасен. По-добре си дайте малко време да се поуспокоите. Отпуснете се и не мислете за нищо.
— Умника Арни бе просто последната капка, от която чашата на търпението ми окончателно преля. Единствено мисълта, че не бих могла да понеса още един полет през този кошмарен ден ме възпира да не хвана още сега първия самолет за Сиатъл!
— Можете да го хванете едва утре.
— Поредното отвратително нещо на тези острови — отдалечени са на стотици хиляди километри от цивилизацията!
— Май Умника Арни правилно отбеляза, че не млъквате дори за миг!
— И това се случва, но само когато работя, а не съм изминала целия този път, за да върша същото, което правя и у дома. Предполага се, че съм на почивка. Натрупа ми се прекалено много напрежение, нали разбирате!
— И напрежението ви кара да говорите без прекъсване?
— Да, освен всичко останало.
Кейт пое през плетеницата лъкатушещи улички обратно към магазина за водолазни и риболовни принадлежности на Били, където бе оставила другата част от багажа си. Усещаше Джаред Хоторн да я следи неотлъчно подобно на верен носач, но не забелязваше тази роля по някакъв начин да го притеснява. Вървеше с такава лекота, сякаш чантите тежаха не повече от килограм.
Тесните, облени в слънце улички на малкото пристанищно селце бяха почти безлюдни. Както Джаред бе отбелязал, повечето хора благоразумно стояха на сянка в къщите, за да избегнат непоносимите обедни горещини.
Макар и с неудоволствие, Кейт трябваше да признае, че кеят на Рубинения остров представляваше сам по себе си доста живописна гледка, но все пак напълно лишена от романтика. Бе доста занемарено, навсякъде се въргаляха боклуци, а и слънцето тук приличаше с неумолима сила. Десетината разнебитени бараки, в които се продаваха най-различни стоки, а също и редицата барчета на открито представляваха единствените постройки на пристанището. Тук-там в сянката на хилавите палми се излежаваха няколко дръгливи псета с неопределена порода. Всичко наоколо, в това число и кучетата, изглеждаше съвсем западнало и нуждаещо се от пребоядисване. Кейт горещо се надявате, че курортът Кристалния залив предлагаше нещо повече поне като атмосфера.
Вратата на магазина на Били едва се крепеше на пантите си, по старата, окъсана мрежа против комари зееха дупки, а дървените стени бяха напълно прогнили. Младата жена пристъпи в тъмното помещение и въздъхна с облекчение, тъй като вътре бе поне малко по-хладно. Някой се раздвижи зад тезгяха и Кейт видя пред себе си вече познатата фигура на Били. Възрастта му бе трудно определима — някъде между петдесет и седемдесет години, а кожата му приличаше на изсъхнал пергамент. Той се надигна тежко от мястото си и се приближи, стиснал кутия бира в ръка.