— Взех го от вкъщи, преди да дойда. И какво толкова се учудваш, че притежавам пистолет? Аметистовият остров е доста отдалечен от най-близкия полицейски участък, така че ни се налага сами да се грижим за безопасността си.
— И май добре се справяте, като гледам. Няма що!
— Не започвай пак да се заяждаш. Остави го за по-късно. Става ли?
— Добре, добре. Просто се опитвам да разбера — да не би да искаш да кажеш, че Макс е станал предател или нещо такова?
— Нещо такова. Изглежда е взел решение да се откаже от жълтите стотинки, които му плаща правителството и да се включи в голямата игра. Без съмнение вече работи за пиратите.
Катрин бе потресена.
— Имал си късмет, че не те е застрелял!
— Точно това мисли да направи, но не иска да поема излишен риск, затова смята да ме изведе в открито море и там да ме убие, така че после никой да не може да намери тялото ми. Затвориха ме в една от килиите, докато приключат с товаренето на открадната стока. Щяха да ме качат на борда заедно с електрониката.
— Господи! — прошепна ужасена Кейт. — Значи се е канил да те убие! И как успя да се измъкнеш от килията?
— Благодарение на предвидливостта на Роджър Хоторн. Преживял е не един или два бунта на екипажа си, така че си взима поука и се постарава да си осигури път за бягство през таен, известен единствено на него изход, в случаи, че някой ден бъде принуден от хората си да обитава собствената си тъмница. Пише за това в дневника си. Открих информацията за резервния проход, а после и самия него, още преди години, когато за пръв път преглеждах книжата и дневниците на Роджър.
Кейт продължаваше да стои като зашеметена.
— Не мога да повярвам! Значи Макс се оказва безчестен изменник и потенциален убиец!
— Всъщност, никога не съм изпитвал кой знае каква симпатия към Бътърфилд. Все пак си мислех, че след като хората от тайните служби му имат доверие, няма логика аз да изпитвам съмнения. Случаят недвусмислено показва, че и хората в правителството могат лесно да допуснат грешка — ако въобще някой някога е бил убеден в обратното!
— Струва ми се, че го правят дори по-често, отколкото е нормално. Бедният Бътърфилд — трудно е да се предвиди какви тежки психически последствия може да има за един автор фактът, че творбите му така и си остават непубликувани! — замислено отбеляза Кейт.
— Глупости! Макс не е написал нито една книга досега! — Джаред замълча за момент, очевидно разсъждавайки върху нещата.
— Ами водолазният костюм на Джеф Тейлър? Успя ли да разбереш защо днес го видях захвърлен по този начин в тайната пещера?
— Бътърфилд бе така любезен да ме осведоми по въпроса. Каза, че Джеф редовно посещавал скритото заливче — минавал през специален подводен тунел, прокопан под скалата от застинала лава, така че нищо не му пречело да идва, когато си иска, без риск да бъде забелязан.
— Това обяснява защо ми заяви, че предпочита да се гмурка сам.
— Именно. Явно следобеда се е занимавал с последните приготовления на контейнерите, в които поставят стоката и е искал да се консултира за нещо с Макс. Бързал е и затова оставил водолазната си екипировка в пещерата и вместо да се измъкне навън през подводния тунел, решил да мине направо през замъка и по пътечката към курорта. Можел да рискува поне веднъж, все пак. Никой не го забелязал, наистина, но и ти си имала късмет, че не си се засякла с него.
— Да, и слава Богу! — Кейт усети, че ръцете й се изпотиха.
— Сега, след като и ти се изтърси тук, ситуацията коренно се променя. Мислех да остана и да изчакам Макс и Джеф да се върнат, но май ще е по-разумно двамата с теб да се върнем обратно в хотела и да се опитам да извикам, помощ от Рубинения остров. Сам трябва да е там — ще го търся по телефона навсякъде, докато го намеря!
— Много добра идея. Да се махаме! — Като каза това, Кейт протегна ръка, опитвайки се да напипа стената.
— Оттук — Джаред я хвана и я преведе през непрогледния мрак обратно към тясното помещение в основата на каменното стълбище. Тъкмо се опитваше да намери с крак последното стъпало, когато усети зад себе си как Джаред застива и после я дръпва силно за ръката. Тя послушно се закова на място. В следващия миг се чуха трополящи по каменните стълби стъпки и кръвта в жилите й застина. Приятелят й вече я теглеше надолу — последва го слепешком, усещайки, че търси нещо в тъмнината и след секунда долови тихото проскърцване на местещи се камъни. Обърна се, но бе абсолютно невъзможно да види каквото и да било. До нея достигна единствено свежия полъх на вятъра и приглушен шум на разбиващи се в скалите вълни.