Но може би най-особеното беше, че тази галера имаше знаме на върха на мачтата си. Доколкото знаеха созополци, май имаше само един кораб, който идваше тук и развяваше знаме на мачтата си — пощенският неф44. Онзи, който веднъж в месеца изминаваше пътя от устието на Тирас45 на север до Агатопол46 и Кастрич47 на юг и обратно. Ще рече — който обхождаше в двете посоки целия български понтийски бряг, като се отбиваше задължително във всички малки и големи пристанища, за да пренася писма, сведения и заповеди. Нему, като кораб на царството, подобаваше да е под червения пряпорец с трите златни лъва. Но изключим ли него, „Кротушка“ навярно беше единственият плавателен съд, влязъл в Созопол, който имаше свое знаме.
Хората от „Кротушка“ очевидно не бързаха да сложат крак на твърда земя — още една отлика от главните обитатели на Созопол, които след всяко плаване презглава тичаха към някоя от тридесет и осемте пивници и странноприемници в града. Те изчакаха цели две денонощия, докато на брега се умориха и най-упоритите зяпачи. Едва тогава спуснаха ладия, която стовари само трима души на сушата и веднага се прибра на кораба. Също и те бяха облечени в жълто и кафяво, различаваха се само по онова, което носеха на главите. Двамината бяха с еднакви шапки, направени от ниска кожена околожка с космите навън и от дълго меко дъно от жълтия плат на кафтаните, провиснато свободно върху едното рамо; третият, който крачеше между тях и на една крачка напред, беше гологлав, с руси и дълги къдрави коси, разпилени чак върху раменете, руса беше и късо подстриганата му брада. Бяха въоръжени, разбира се — кой ще ти слезе в Созопол без оръжие под ръка? Оръжието и на тримата беше еднакво: бранен колан с бронзови обковки и на него окачени меч от едната страна, къса мечица от другата и в дясно отзад кожена кесия с неизвестно съдържание. Гологлавият се отличаваше от своите придружници и по украсата върху кафтана си — там, от двете страни на гърдите, където морските ратници носеха военните си отличия, този необикновен човек бе окачил двете части на сребърна тока от женски колан, всяка с по три зелени камъчета. Де видиш другиго с такова чудновато украшение, можеш да го помислиш за фокусник или смешник от сборищата; този мъж обаче излъчваше нещо такова, че при неговия вид никому не идваше подигравателна усмивка на устата.
Тримата, без да разменят нито дума, се отправиха към града. На крепостната порта, разбира се, никой не ги спря — от години вече тя си зееше приветливо отворена денем и нощем и без никакъв страж нито до нея, нито на някоя от бойниците горе на стената. Имаха вид на хора, които знаят къде отиват, ала не бързат да стигнат там — свърнаха настрана и пообиколиха да се запознаят със Созопол. И колкото повече обикаляха, толкова по-смръщени ставаха лицата им.
По онова време Созопол бе сборище и заветен пристан на измета от целия тогавашен свят — пирати, търсачи на приключения, комарджии, прекупвачи на крадени стоки, кръвопускачи по занаят, бегълци от какви ли не войски, всякакви отрепки бяха „спуснали котва“ в този град. Имаше светлокожи славяни, ромеи с тъмни коси и прави носове, мургави семити, но се чуваше още италийска, иберийска, мавърска и каква ли не друга реч. Но това все още беше „само“ човешка пъстрота. По-страшна, направо погнусяваща беше картината на самия град, която се разкри пред погледа на тримата новодошли. По улиците и стъгдите лежаха мъртвопияни; минувачите ги прескачаха, гледката не им правеше никакво впечатление. Макар да беше сутрешен час, от пивниците се носеха или „юнашки“ песни на мъже, чиито езици се плетяха, или караници и шум на строшени маси и стакани. Почти на всеки ъгъл имаше купчинки хора със сведени глави — играчите на комар следяха променливото щастие на заровете; от време на време избухваше крамола между тях и тогава начаса лъсваха ножовете. Другаде шепнешком се купуваха и продаваха малки и големи товари стока; нямаше нужда човек да е ясновидец, за да се досети, че това беше плячка на пирати или незаконен внос на закоравели мошеници. Не липсваха и жени, много на брой жени — все от онези, които следват войските или, преживяват най-щастливо там, където царствуват безделието и беззаконието.
44
Неф (ст.тер.) — кораб, по-малък от дромона, обикновено за каботажни (т.е. крайбрежни) плавания; по предназначение бил лек търговски кораб, но можел да се съчетае и с известно въоръжение.
47
Кастрич — малка българска крепост на черноморския бряг, приблизително на днешната граница с Турция.