— Наистина ли има нужда от опрощение? — попита отново.
— И още как, господарю. Но ако помислиш — заслужила съм го. Представи си през цялото време да си виждала черупката с образа на най-страшния пират от Понта…
— … а ядката да се окаже най-личният герой на България — завърши царят вместо нея, — който, за да е полезен на отечеството…
— … и на тебе — не му остана длъжна Благовеста.
— Вярно — прие поправката той, — и на мене, се съгласи да бъде низвергнат, обезчестен, оплют. Да, права си, Благовесто. Ще бъде ли достатъчно опрощение, ако ей сега дам позволение на моя военачалник на корабните войски да се ожени за девойката на име Благовеста, дъщеря на Трошан, да назнача венчилото веднага след моето собствено, и да обещая с царицата да кумуваме на сватбата ви?
— Спри, царство ти, спри с щедростта си, иначе може сърцето ми да се пръсне тозчас и да не дочакам до деня на венчилото.
Светослав кимна, за него този разговор беше приключен. И пак се обърна към Кремен, който тъкмо се изправяше:
— Другите живи и здрави ли са, военачалнико?
— За кого точно ме питаш?
— Дойката ти Спасуна… Впрочем вярно ли е, че тук я нарекли Точилката?
— Тя сама се е нарекла Точилката, дори така си е кръстила странноприемницата. По-добре е отвсякога, господарю.
— А Беро, Влад, Сръдан и другите?
— Още по-добре и от дойката ми. Само че…
— Само че? — подкани го царят.
— Само че този живот на пирати комай взе да им се услажда — глумливо отговори Кремен. — И ще им се наложи с пост и молитва да се отучват от някои радости на служителите на Добрата Сполука.
— Мирѐн? — продължи да пита Светослав Тертер. — Погледни Диман зад мене — още заприличва на ябълка-киселица, колчем се сети, че сме ти дали на заем най-добрия мерач на балиста в царството.
— Мисля, че Мирѐн ще приеме връщането си в полка като дар Божи, господарю. Защото той, сухоземен плъх, тъй и не сполучи да свикне с морската болест.
— Чудесно! — възрадва се царят. — Но хайде, да продължаваме. Не бива да разочароваме този народ, който очаква от нас зрелище…
Същата вечер, когато много и много други неща бяха изговорени и уточнени, Светослав Тертер поиска да доведат при него пленения византиец Ставрос Априн. Изпълниха повелята му и след малко изправиха срещу него ромееца. Ставрос Априн, макар и държан в последните дни в плен и позагубил кръв от раната си, бе запазил хубавите черти на лицето си, ала на мястото на предишния мъжествен израз сега върху него лежеше отпечатъкът на страха.
— Защо се боиш? — попита го без предисловие Светослав Тертер.
— За живота си, венценосни — беше прямият отговорна ромееца.
— Смяташ, че си заслужил да те пратим на палача?
— Не би било справедливо, но наистина се боя от това.
— „Не би било справедливо“? Защо?
— Защото аз съм войник и изпълнявах заповед, венценосни. Също и ти си войник и то от най-големите на днешния ден — видях те с очите си при Скафида. Е, знаеш какво е воинска заповед… Всъщност накрая излезе, че аз и Кривич сме играли през цялото време една и съща игра, само че той се оказа по-ловък играч от мене.
— Приемам отговора ти и ти подарявам живота. — Дългите сребристи коси отново се посипаха от раменете към гърдите. Видя се, как при тези думи тясното чело на Ставрос сякаш се озари от вътрешна светлина. — Цената ще е една поръчка, която ще трябва да изпълниш от мое име, Ставрос Априн — добави царят.
— Няма нещо под слънцето, което не бих извършил, за да оправдая милостта ти, венценосни.
— А то е най-простото възможно — да заминеш тозчас за Цариград. Има и други ромеи между пленниците, нали? Избери си десет или дванадесет от тях, колкото изобщо ще са ти нужни, за галоери. Моите хора ще ви дадат една голяма ладия, храна и вода и още на разсъмване да сте на път.
— И само това? — не повярва на ушите си византиецът.
— Има още малко. Ще ти дам бележка със златен печат, колкото да увериш слугите и охраната на двореца, че отиваш от мое име. Срещни се с Андроник или с… — кратък подигравателен смях, — с моя бъдещ тъст Михаил, който от двамата те приеме. Предай им едно: поставям условие веднага да сменят логотета и да го пратят доживот някъде, където не ще има възможност да сплетничи против царството ми. Не изпълнят ли това мое искане, нека не си правят труда да идват до тука — сватба няма да има… Не, не съм свършил. Осуетената женитба не ще бъде единственото ми отмъщение. Ще се съюзя с каталаните на Рокафорте и ще помета всичко до Цариград… а ако ми стигнат силите и самия Цариград. Разбра ли?