Той направи церемониален поклон пред нея и произнесе галантно:
— Царице моя, благодаря на нашия общ православен Бог, че ме дарява с такова щастие. Ето, аз съм първият от твоите поданици, а утре цяла България ще бъде в прелестните ти нозе. Ела, царствена невесто моя. Ела навън да видиш твоите слуги и част от земите, които от утре ще бъдат под скиптъра ти.
Последното той го каза за ушите на императора — че земите, покрай които плаваха, бяха под властта на българския цар. И Михаил го разбра…
Светослав-женихът подаде ръка на Теодора-булката и заедно излязоха на палубата. Видяха ги и от всички краища на кораба се разнесоха възгласи за поздрав. Дори шиурмите на галеаццата, повечето затворници или роби, оставиха веслата и размахаха ръце. От другите галери доловиха празничните викове, разбраха, за какво се отнасят те, и също се присъединиха към тях. Светослав-царят се огледа и забеляза, че само двама души на галеаццата оставаха настрана от общото ликуване — бяха Благовеста и Радомира, които, свели глава до глава, не прекъсваха оживеното си шушукане. Светослав-душеведецът махна великодушно с ръка: той знаеше, че две млади жени — едната съпруга от месец, а другата мома за последно денонощие — сигурно имаха да си споделят какви ли не тайни.
Армадата от петте внушителни кораба — комай невиждано явление в Созопол! — най-сетне стигна до пристанището и котвите им шумно пляснаха във водата. Откъм сушата ги пресрещна друг смесен звук — беше непредаваемата с думи врява, на която са способни хиляди посрещачи, слели гласовете си в един. Знатните гости слязоха на брега и в тържествена процесия се запровираха през тълпата жени и мъже, стари и млади, богати и просяци, рибари, технитари и воини (какви ли воини бяха те — всички до един все довчерашните пирати и корабници в жълто и кафяво на Кривич!), свещеници и селяни от околността… Преминаха сред тях, а като наближиха седалището на дукса, където щяха да отседнат, Михаил ІХ Палеолог изпъшка едно неясно „Ах!“ и не спря, а сякаш краката му се вкопаха в земята. Онова, което го бе поразило, бяха знамената при сградата. По заповед на царя предния ден бяха махнали одялания прът, на който окачваха държавния пряпорец, а вместо него бяха изправили в двора една висока докъм четиридесет стъпки236 мачта от кораб и на нея едно под друго имаше три знамена: червеното с трите златни лъва на царството, бялото с червения вензел на царя и най-долу кошмарното за всеки генуезец или византиец жълто знаме с черен лъв.
— Това… — едва успя да изломоти императорът. — Това тук…
А Светослав го потупа свойски по рамото, както бе постъпвал и в детството им:
— Няма нищо за чудене, Михаиле. Това, долното, е личният пряпорец на Кремен, син на Видул, моят военачалник на корабните войски. Според законите на царството той има право на лично знаме.
Плетейки крака, Михаил Палеолог продължи нататък. Но от групичката на византийските гости, които крачеха зад тях, се дочу вопълът на Никифор Дермокаит, мегатриарха:
— Кълна се в омофвора на майката на Словото237, допреди час бих пронизал с меча си всеки, който ми проговореше за това дяволско знаме. А то какво? Ще спя довечера, пък черният лъв ще плющи над главата ми…
Пред самия дом на дукса бяха излезли да ги посрещнат патриарх Петър, кастрофилаксът Негослав и тукашният митрополит Пимен. Ако читателят забелязва, името на Пимен за пръв път се появява в нашия разказ и това би трябвало да бъде достатъчна характеристика за богослужителя…
Патриарх Петър приветствува гостите от името на клира, а Негослав — от гражданството на Созопол. Михаил Палеолог събра достатъчно сили, за да им отговори с няколко малко несвързани думи. И знатната процесия прекрачи в сградата.
Същия следобед в пристанището пристигнаха още два кораба, но зяпачите се бяха вече уморили, та почти никой не им обърна внимание. Пък и те бяха такива по размер, че се загубиха сред галерите и огромната галеацца. Единият, който дойде от север, бе пощенският неф с Тихо — по собствено желание на Тихо той бе назначен за началник на нефа на мястото на онзи, варварски убития. А другият кораб беше една панфила под ромейското знаме. Пренасяше само ракли, денкове и бали — това беше прикята на царствената младоженка.
… Венчавката на другия ден се състои точно така, както бе изискал царят — достатъчно достолепно, но и подчертано скромно. Службата извърши Йоан Век, подпомаган от патриарх Петър и митрополит Пимен. Веднага след това Светослав Тертер настоя да се състои и второто бракосъчетание — на Кремен и Благовеста, — като отново удържа думата си и кумува заедно с Теодора. По тяхно желание службата на тази втора сватба бе извършена от патриарх Петър, а деверуваха младоженците Смед и Радомира; Светослав Тертер, който (както обикновено) не пропущаше и най-дребната подробност, забеляза, че Радомира се бе украсила с онази огърлица, която той, царят, й бе подарил чрез баща й преди време и, кой знае защо, това му достави удоволствие. После всички се отправиха обратно към седалището на дукса за тържествената сватбена трапеза; гостите никога не го научиха, но созополските зидари доста се бяха постарали през последните дни, за да отворят място за тази маса за четиридесет души — събориха стената между две от стаите и за да не личи поправката, бяха облекли всичко с тъмночервен брокат. Гощавката бе дълга и предълга, чак до вечерта. Тук се вдигаха наздравици, поднасяха се дарове на двете брачни двойки, сипеха се пожелания за здраве и дълголетие, а виното, разбира се, се лееше като река…
237
Думата е за едно късо наметало за раменете, което се е пазело като изключителна реликва във Влахернската църква в Цариград, защото, според преданието, някога е принадлежало на Богородица.