— Попаднали сме в сметището на четирите морета — каза русият с токите от колан на гърдите. Усещаше гадост и тя личеше във всяка произнесена от него дума. Спътниците му не отговориха нищо.
Тримата очевидно скоро се наситиха на тази човешка помия, та свърнаха към южния край на полуострова и скоро бяха пред къщата на дукса48. Не се разбра дали отнапред знаеха къде се намира тя, или я разпознаха по стража пред нея, който се облягаше на копието си, прозяваше се до разчекване на устата и всеки миг рискуваше да се срине на земята, без да се събуди.
Не се наложи дълга разправия — русият умееше да говори заповедно и отгоре-надолу — и не след дълго тримата бяха поканени при дукса на Созопол. Драголюб (така беше неговото име) ги прие, без да се надигне от стола си. Размениха неизбежните поздрави и той им направи знак да седнат на мястото за гости пред него — нещо средно между дъсчена пейка и застлано с проскубан китеник миндерче.
Краткото време на настаняването, изглежда, даде възможност на Драголюб да осъзнае, че са дошли посетители с по-друга от обикновената за Созопол кройка, защото първоначалното му отегчение отстъпи място на държание с известна предпазливост и уважение.
— С кого имам честта? — попита с опипващ глас.
— Наричам се Кривич — отговори русият. — Собственик и началник на галерата „Кротушка“. — После посочи един по един спътниците си: — Помощникът ми комит Беро и главният ми кръмчия Влад.
Дуксът хвърли уж бегъл поглед към двамата, но той беше човек с голям опит, та все едно ги запечата като на картина в съзнанието си. Беро беше нещо като човешка планина — положително беше над седем стъпки висок и с мускули, които разпъваха кафтана му във всички посоки; този великан не само със сигурност би надвил кого да е в честна борба, но вероятно би се справил с голи ръце и с мечка, уловена нейде нз най-дивите дъбрави на Веригава49. Нищо чудно, че русият с кривото рамо го бе избрала за свой помощник — голиат като Беро, излъчващ дива, необуздана сила, би поддържал реда не в някаква си там галера, но и в Цариград, стига да му възложеха да го управлява. Другият обаче бе негова пълна противоположност. Споменатият Влад беше слаб и кокалест, за такива хора казват, че са направени само от кожа и кости. Докато го отбелязваше в паметта си, Драголюб се запита как ли този жив скелет съумява да се справи с широкото и тежко кръмово весло на такава бързоплувна галера като „Кротушка“ (дуксът също тайничко бе отишъл да я види, както беше закотвена в тихия завет на Свети Кирик). Все пак главното си внимание Драголюб посвети на човека, който седеше по средата между тримата — прозорливостта и опитът на годините му подсказваха, че ще си има много работа с него и че тя, работата, няма да е от най-веселите.
— Кривич, син на…? — попита.
— Няма „син на“ — прозвуча сухият отговор. — Кривич и точка. — Гостът посочи рамото си. — Криво рамо и Кривич, друго няма.
Драголюб се облегна в стола си. Той беше възнисък и твърде пълен мъж в неопределената възраст между четиридесет и петдесет години, напълно плешив и с червени бузи, които издаваха склонността му към обилните гозби и хубавото вино. Но зад тази, общо взето, неблагодарна външност се криеха превъзходен ум и тънка наблюдателност. Сега Драголюб бе призовал на помощ именно наблюдателността си — толкова съсредоточено, че очите му бяха заприличали на тънки цепки.
— Защо ми се струва, че те познавам, Кривич и точка? — каза бавно и замислено.
— Сигурно грешиш, дуксе — отвърна другият. — За пръв път идвам по тези места. — Той се засмя сдържано. — И онова, което видях, докато идвах насам, ме кара да мисля, че не съм загубил много…
Драголюб въздъхна и безпомощно разпери ръце.
— Господарят благоволи да ме изпрати тук веднага след Скафида50.51 Питам се с какво ли заслужих пред царство му тази тежка участ…
— Да си управител на град и при това важно пристанище като че ли не е най-тежката възможна участ…
51
Думата е за сражението при реката Скафида в 1304 година, когато Светослав Тертер нанесъл пълно поражение на византийците. Благодарение на тази победа българите са си отвоювали обратно загубеното преди това южно крайбрежие — от Месемврия (Несебър) до Агатопол (Ахтопол) включително.