— „При Точилката“ — прочете Кривич надписа над вратата. — Можеше да намериш странноприемница с по-малко странно име.
— Съществува ли изобщо нещо в Созопол, което да не е странно? — възрази кръмчията, докато прекрачваха в заведението.
Още на вратата ги блъсна в гърдите миризма на спарени тела и вино, с добавка невъобразима глъч, гъсти като тесто — да измесиш тиганици от тях. Макар че имаше доста време до обед, сравнително просторното помещение беше почти пълно. Тук се пиеше в стакани, големи колкото средноголяма стомна, играеше се на зарове и на кокалчета, на някои маси се пееха песни, съдържанието на които не би могло да бъде написано, другаде се надлъгваха с бивали и небивалици, като най-често споменаваните думи бяха „меч“, „секира“, „плячка“, „вятър“, „платна“, „сеч“, „абордаж“ и все от този род.
Тримата се огледаха. В първия момент им се стори пълно до краен предел, но после зърнаха една по-отдалечена маса, на която имаше самотен човек с огромен стакан пред него, който рееше размътен поглед някъде в далечината. Попитаха го и седнаха при него. Почти веднага при тях се изправи тринадесет-четиринадесетгодишен прислужник и сравнително учтиво ги попита за поръчката им. Бяха очаквали, че тук не ще намерят друго освен вино и само с големи молби може да им изпържат яйца като на Драголюб, но се излъгаха — в „При Точилката“ предлагаха осем вида риба, също печен глиган, задушени патици и какво ли още не. Кривич поръча ядене и вино за тримата, после подхвърли на Беро:
— Какво става с тебе, дребосък? Не съм чул гласа ти… Да не си си глътнал езика?
— Мисля — отговори запитаният. Гласът му напомняше стържене на бичкия и бе толкова силен, че стаканът на непознатия се разклати върху масата.
— Не му придиряй, Кривич — намеси се Влад. — Знаеш, че нищо не затруднява нашия Беро повече от мисленето. И затова му се случва не по-често от веднъж в годината.
— И все пак над какво толкова умуваш? — настоя Кривич.
— Над думите ти. Ти каза, че тук е сметището на четири морета. Пък аз броя, броя — все до три ги докарвам.
— Опитай още веднъж гласно.
— Понтийско, Мраморно и Бяло. За друго не се сещам.
— А Меотийско55, приятелю? — неочаквано се намеси непознатият с блуждаещия поглед. — Да не мислиш, че тук няма отрепки и от онези с дръпнатите очи — човекът явно говореше за хазарите, — които пъплят като хлебарки около Меотийско море?
Докато още бъбреха, младият прислужник чевръсто им поднесе поръчката — вино в кана, която някой би могъл да сбърка с малка бъчва, и три стакана, по две пържени яребици за Кривич и Влад и печена овнешка плешка за великана Беро. Влад разсипа виното, като не отмина и стакана на непознатия. Тъй като почерпването можеше да се смята за начало на сприятеляване, Кривич използува случая, за да попита:
— Знаеш ли случайно, приятелю, откъде иде това чудновато име на странноприемницата?
Онзи се засмя криво и отговори с надебелен, от виното език:
— „При Точилката“ ли? Ами че то е по името на стопанката, драги. Ето я там Точилката. Спасуна Точилката, щом ви интересува по-подробно.
Извърнаха очи нататък, накъдето сочеше показалецът му. И прихнаха в смях — трудно можеше да се измисли по-невероятен, по-неприлягащ прякор за собственицата на заведението. Беше жена на петдесетина години, запазена в лице, но с неимоверно пълно тяло; така, както седеше на един стол на крачка-две от тезгяха, месата и сланините й буквално висеха от двете страни на седалката. Поради дебелината си изглеждаше като без врат, а лицето й, украсено с къс и много чип нос, сякаш бе по-широко, отколкото високо. Не помръдваше и наглед изглеждаше безучастна, но всъщност опипващият й поглед непрекъснато шареше из помещението. Случайният им познат го потвърди:
— Не се лъжете от бездействието й. Спасуна Точилката не изпуща нищо, което става между тези четири стени и е винаги нащрек.
— Не виждам каква полза от нейното „нащрек“ — каза Беро. — Че ако стане нещо, тя не може да се изправи на краката си от тия дебелини, камо ли да се намеси…
— Бъди спокоен, за намесването си има нарочен човек. Блазко. Говори се, че можел с юмрук да пръсне главата на вол, а веднъж с голи ръце разчекнал устата на вълк-единак.
Като че нарочно, за да се потвърдят думите на непознатия, на една маса близо до вратата двама се сбиха, скочиха и в ръцете им лъснаха ножове. Дебелата стопанка кимна едва забележимо на един мъж, който се подпираше на стената недалеч от нея и той без бързане се отправи към побойниците. Беше грамадище колкото Беро или даже още по-голям, но несъразмерен до грозота — едра глава с тесен лоб, а широка челюст, плещест, но попрегърбен и с две ръце, увиснали покрай тялото му, които стигаха почти до коленете. Той тромаво, поклащайки се наляво и надясно при всяка крачка, измина разстоянието до вратата. Изобщо не се опита да разговаря с онези, които дебнеха да се намушкат, а ги улови за яките зад врата, вдигна ги от пода и все така полюлявайки се излезе навън и ги изхвърли по-далеч един от друг от двете страни на вратата. После, сякаш нищо не било, Блазко се върна назад по стъпките си и се облегна на същото място до стената.