— Интересно, за какво ли се бяха скарали онези — лениво проточи Влад, като сдъвкваше крилцето на яребицата заедно с костичките.
Непознатият схвана думите като въпрос към самия него. Той, вече без да чака, си наля сам вино от тяхното, отпи и отговори:
— Тук кавгите избухват за нищо и никакво. За созополци те са като „хляб наш насущни“ — „добър ден“ ако кажеш не както трябва, и кавгата е готова.
— Ама чак с ножове? — продължи да пита кръмчията.
— Когато е без ножове, изобщо не я броят за кавга, а за най-обикновена размяна на мнения. — Лицето на човека изведнъж се съсредоточи. Внезапно изтрезнял, той продължи вече без да плете език: — Аха! Комай ей сега ще разберете как стават тези работи…
Проследиха погледа му. От отсрещната страна на гостилницата се бе надигнал един висок мъж с шарено облекло, от което не можеше да се разбере народността му, и без бързане се отправи към тяхната маса. Докато приближаваше, се видя, че лицето му е смачкано от ужасен белег; навярно някога е бил ударен с камък от прашка или боздуган, защото едната му ябълчна кост изобщо я нямаше, може би с нея и част от горната челюст, та на това място в лицето му имаше дупка — лястовица да си иззида гнездо в нея.
Посетителите, изглежда, усетиха, че ще се случи нещо, защото разговорите и песните секнаха. И в настаналата тишина крачките на приближаващия отекнаха тежко, заплашително. Той спря до масата им и подпря ръце на кръста. Обходи ги с поглед и навярно поради ръста реши, че най-важен от тях е Беро, та говорейки на тримата, той всъщност през цялото време се обръщаше към него.
— Вие бе, жълтопери патета — започна. Говореше на много чист български език. — Не знаете ли вие, че дойде ли нов човек в Созопол, първата му работа е да се яви с дарове при мене, Радѝн, и коленопреклонно да ми поиска разрешение за влизане в този град?
— Бъркаш ни с някои други, човече — надигна се от мястото си Влад. — Корабниците на „Кротушка“ само един е виждал да застават на колене пред него и той е някъде ей там, горе.
Онзи, който нарече себе си Радѝн, явно бе пийнал порядъчно и не се крепеше особено сигурно върху краката си, но виното положително не бе намалило силата му, защото като натисна кръмчията по рамото и го залепи отново за стола.
— Ти не се бъркай в мъжкия разговор, мършо такава — каза. — По-добре внимавай, като вървиш по улицата, дръгливото ти тяло да не се разпадне и разни крайници и ребра да се разхвърчат наоколо. — Той се изкиска зло. И добави: — За радост на кучетата… — Сетне сякаш го отписа от съзнанието си и се обърна пак към Беро: — Чувате ли бе, жълтопери патета? Ще поднесете ли тозчас дарове на Радѝн, или да ви накълцам за кюфтета на кака ви Спасуна?
— Виж какво, драги — заговори Беро, докато започна бавно да се изправя. — Не се опитвай…
Никога не се разбра, какво е искал да каже. Защото Кривич затисна ръката му — беше заповед. Беро я разбра и си седна отново.
Навярно неприятния разговор щеше да поеме сам Кривич, но не се стигна до него. Защото точно в същия момент скандалджията се отлепи от пода и се понесе назад към мястото си. Едва сега видяха, че неусетно бе приближил горилоподобният Блазко и се бе погрижил по свой начин да въдвори ред.
Тримата от „Кротушка“ проследиха пътя на Блазко и Радѝн през гостилницата, после извърнаха въпросителни погледи към сътрапезника си.
— Радѝн Хубавеца — каза им той в отговор. — Не съм го виждал с очите си да побойничества, но има славата на един от най-личните кръвопускачи на Созопол. От онези, дето първо те ръгват с ножа, а после питат кой си.
Той се надигна от стола и захвана да рови по джобовете си.
— Остави, ще платя аз — каза му Кривич. — Но защо така изведнъж реши да станеш?
— Защото съм пиян, човече. Но не чак толкова пиян, че да имам желание да бъда тука, когато Хубавеца дойде отново да продължи свадата. А че той ще дойде — няма съмнение. Казват, че в такива случаи Радѝн не оставя работата по средата. Да, Радѝн ще дойде и този път ще заговори направо с мечицата, не с кривата си уста. — И той си тръгна, олюлявайки се, но не забрави да каже едно: — Пък иначе благодаря за почерпката…