Выбрать главу

— С какъв дял?

— Какъв беше дялът ти при Александър?

— Всичко се делеше на тридесет. Осем дяла бяха за Бурята, пет за мене, а останалите за другите, всекиму според длъжността.

— Предлагам ти същите условия.

— И какво ще се иска от мене?

— Вече го казах: същото, както при Бурята. Ще бъдеш мой комит, макар и на сушата и без галоери за налагане с бич по гърбовете. А когато потрябва, да потвърждаваш и славата си на най-бърз меч по пристанищата на Понта.

— И смяташ, че ще се печели добре? Поне толкова, колкото ако три пъти спипаш кораб с богат товар?

— Корабите с богатите товари от миналото ще ти се виждат като скромните подаяния в дискоса на попа след неделна литургия.

Радѝн Хубавеца отново напрегна ум в размисъл.

— Докато чакахме птичето на щастието да кацне на нашето рамо, Александър, царство му небесно, ни хранеше и поеше, пък и ни даваше скромна плата — где за дрехи, где за вино, где за някой весел час с жените от пристанищата… — подхвърли той многозначително.

— Ще го имаш и при мене. И като ми кажеш каква беше платата между две кацания на птичето, лично аз ще ти плащам двойно.

— Искам да обещаеш още само едно нещо, Ставрос Априн, и начаса ще получиш десницата ми за подпечатване на договора. Когато одеве висех като чучело там, на стената, аз се заклех пред себе си да не оставя без отмъщение онова, което патоците от проклетата „Кротушка“ ми сториха. Дай дума, че службата ми при тебе няма да отива напреки на клетвата ми за мъст и можеш да ме броиш за твой комит.

— Така те харесвам, Радѝне. Не са по вкуса ми онези мъже, които хрисимо и по християнски милозливо прощават на нанесената им обида. Ето ръката ми, приятелю. Не само, че няма да преча на клетвата ти, но и ще ти помагам с всичко, каквото имам — власт, хора, сила, собствената ми десница.

Радин се протегна през масата и разтърси ръката му.

— Брой, че от този момент сме двама в добро и в лошо — каза.

Договорът между хиените бе сключен.

IV. По-страшно отколкото в гората

Едва напуснаха Пиргос63 и Благовеста вече започна да повтаря:

— Вижда ли се Созопол? Наближаваме ли? Кога ще пристигнем?

Началникът на пощенския неф, стар и опитен моряк, в отговор се усмихваше дружелюбно:

— Обуздай нетърпението си, момиче. Този кораб все още се движи с весла, дядо Господ не е благоволил да го обдари с крила. Почакай! Щом се мерне Созопол, ще ти го покажа. — И се усмихваше като на дете, което трябва да бъде залъгвано: — Какъв красавец е той, за чудо и приказ! Прилича на бяла птица, кацнала на вдадена в морето скала.

След дълга размяна на писма и покани и след сложни многомесечни преговори с баща си Благовеста най-сетне бе измолила разрешение да погостува на приятелката си Радомира, дъщеря на созополския дукс Драголюб. Трошан не даде лесно това позволение — нефът, който обикаляше крайбрежието, носеше твърде обезкуражаващи новини за този южен град. За да измоли пътуването, Благовеста използува цялото си влияние върху баща си и всичкото си красноречие. Нямаше да дадат резултат, макар Трошан да изпитваше болезнена слабост към дъщеря си; склони да я пусне на това пътуване едва тогава, когато — вероятно под влияние на неговата дъщеря — получи лично писмо от Драголюб, който обеща сам да поеме грижата за гостенката на Радомира.

И ето, дойде времето Благовеста да предприеме най-изумителното „приключение“ в живота си — сама, без опеката на баща си или брат си, да тръгне по море към Созопол, „чак на другия край на царството“. Оставиха й илюзията да смята, че пътува напълно самостоятелно, но иначе баща й бе имал един дълъг разговор „на четири очи“ с началника на нефа, който се задължи да се грижи по пътя за момичето като за собствена дъщеря и нито за момент да не отслаби вниманието си, чак докато предаде младата гостенка на нефа на семейството на созополския дукс.

Беше прекрасно време през юни — нито много горещо, нито много хладно, — също и морето се показа благосклонно, та пътуването излезе наистина едно дълго удоволствие за Благовеста. Момичето изпитваше неземна радост при пурпурните изгреви на слънцето, което сякаш излизаше направо от морските недра, при шумната гълчава по малките и големи пристанища по пътя (най-много я порази Месемврия64, този невероятен град в морето, който само една тясна ивица земя свързваше със сушата), увлекателните разкази на стария началник, може би и доста поукрасени, но толкова вълнуващи, че чак дъхът ти да спре, докато ги слушаш… И все пак над всичко беше нетърпението да стигне най-сетне до Созопол и до Радомира, която още от времето, когато живееха в Търновград, имаше като сестра…

вернуться

63

Пиргос — малко селище на мястото на дн. Бургас.

вернуться

64

Месемврия — Несебър.