В малкото пристанище на Атия65, където уж щяха да кажат само „добър ден“, се наложи да останат непредвидено дълго — бе дошъл управителят на близките рудници и толкова подробно уточняваха някакви книжа с началника на нефа, че той, началникът, не се реши да тръгне по здрач и останаха да пренощуват в удобното заливче, защитено откъм морето от сивите скали на носа. Тази нощ се стори най-дългата в целия живот на Благовеста. Слава Богу, поеха оттам още с първите лъчи на слънцето. И още далеч преди пладне началникът с белите коси и бронзовата кожа на лицето повика при себе си девойката и й посочи на юг:
— Созопол!…
… В Созопол, разбира се, също отдалече бяха забелязали приближаването на нефа. И докато корабниците бяха още заети да намерят удобно за̀ветно място и да спуснат котвите, Благовеста различи приятелката си на брега. И как да не я различи, когато Радомира размахваше над главата си толкова голяма алена кърпа, сякаш за целта бе боядисала в червено цяла постелка за легло. Гостенката отговори по същия начин и едва дочака първата ладия от брега, за да скочи в нея.
На сушата двете приятелки се хвърлиха в прегръдките си. Раздалечаваха се, за да видят промените, настъпили във всяка през изминалите две години, после отново се прегръщаха. Смееха се като полудели, но, както става обикновено, разговорът помежду им тъй и не потръгваше. За да запълни празнотата, Благовеста подкани:
— Няма ли да тръгваме към вас?
— Нали имаш багаж?
— Разумява се. Дрехи, пък и… — Благовеста се усмихна тайнствено — … пък и нещичко дар за тебе. — Тя смръщи носле. — Знаеш ли, аз мислех, че ще ти взема дъха с моите подаръци, пък като виждам как разкошно си облечена, просто ме е срам за онова, което нося…
Приятелката й наистина беше облечена така, че би предизвикала завист и в двореца на Царевец. Носеше руба до глезените от плат в оранжево и мораво с мънистена украса на всяка пресечка на цветовете, а през раменете — леко наметало в небесносиньо. Тези цветове много подхождаха на Радомира. Малко по-ниска от гостенката си и с по-заоблени форми, тя бе наследила от баща си кръглото лице и алените бузи, но за разлика от него имаше пищна буйна коса с цвят на старо дъбово дърво, оплетена в две разкошни плитки, които се стичаха по гърба й почти до бедрата.
— Тук има много хубави стоки от всички краища на света — каза тя с непроницаемо лице. — Бих рекла дори повече, отколкото в Търновград. Ще ги видиш и ако ти харесват, ще можеш да си накупиш и ти от тях.
— А сега да тръгваме, а? — предложи повторно гостенката. — Нетърпелива съм да видя вашия южен град… Началникът на нефа е много мил човек, той ще има грижата да изпрати багажа ми у вас.
За нейна изненада Радомира отново не помръдна.
— Не, да почакаме — настоя. — Водя и двама прислужници за раклата ти. А междувременно запознай се с нашия кастрофилакс. Негослав, син на Ханко.
Посоченият мъж със знаци на а̀рхон66 се поклони. Беше сравнително млад мъж, не повече от тридесетинагодишен, с правилни черти, но с толкова сериозно и строго изражение, че пред него човек неволно се стъписваше. Едва сега Благовеста забеляза, че освен кастрофилаксът за посрещането й бяха дошли и една десетица стражи в пълно въоръжение. Тя ги изгледа смаяно, после прихна в смях:
— Ама какво става тук, мили хора? Какво е това посрещане с воини във вид като за люта бран? Ами че ние сме в Созопол, не в гората…
— Тук е по-страшно, отколкото в гората, Благовесто, дъщеря на Трошан — обади се с равен и наглед безизразен глас Негослав.
— Пък аз си представях, че идвам на увеселение… — засмя се гостенката. После кимна сговорчиво: — Нека бъде вашето, вие по-добре си го знаете. Тъй или иначе всеки дом си има свои закони.
След малко те тръгнаха към дома на дукса. Напред вървеше кастрофилаксът Негослав, зад него двете девойки, после слугите с багажа на гостенката, а от двете страни с ръце на оръжията крачеха един зад друг две редици по петима стражи. Слава Богу, никой не направи опит нито да ги закачи, нито дори да подметне неприлична дума, но иначе по пътя им не липсваше присъщата „украса“ на Созопол — комарджиите, продажните жени, пияните, застигнати от съня там, където ги бе повалило виното, прекупвачите на стока…
Когато стигнаха до дома на дукса, Радомира настани гостенката си в определената за нея стая и й помогна да подреди вещите си. Тъкмо бяха стигнали до даровете, когато при тях влезе Драголюб. Той шумно и сърдечно приветствува младата гостенка и, възползувайки се от правото на възрастта си, звучно я разцелува по двете бузи. Тя пък от своя страна му връчи подаръка, изпратен по нея от баща й Трошан. Беше наистина болярски подарък: сребърна чаша за вино с гравирани от умела ръка върху нея ловни сцени. Драголюб я огледа и лицето му грейна от неподправено удоволствие: