— Царски дар! — каза. — Още довечера ще проверя колко е дълбоко дъното му… А ти бъди добре дошла под моя покрив, Благовесто. Всеки ден, в който те виждам, ще бъде празник за мене. А доколкото зависи от скромната ми власт, ще се постарая да запазиш добър спомен от нашия, хм, пъстър и, хм, богат на преживявания Созопол.
Когато най-сетне останаха сами и уловили ръцете си, се отпуснаха в купчината възглавници върху китеника на земята, Благовеста поде полушеговито-полусериозно:
— Няма да скрия, посрещането ме изненада, мила приятелко. Покрай баща ми съм била в доста градове на царството; не помня някъде да се е налагало да ни съпровожда въоръжена до зъби стража. Пък ме поразиха и думите на кастрофилакса…
— Той ти каза истината, Благовесто. В Созопол е по-страшно отколкото в гората.
— Защо? Аз, честно казано, си представях Созопол като град, подобен на всички други по крайбрежието, само че по-топъл и по-чаровен: с рибарите, които се прибират от морето с препълнени от още живи и подскачащи риби ладии, с шумните улички на бъчварите и медникарите, с тихите на шивачите и цънгарите67, с пъстрите пазарища на наши и чужди стоки, с олелията на корабостроителите около вече възправената на стойките си панфила68… Вярно, може да се мярнат и пийнали мъже, но бива ли без тях в пристанище?
— Всичко това го имаме и ние — с мрачно лице потвърди Радомира. — И златари, и дърводелци, и хлебари, и зидари… Не ни липсват също хубави черкви, а даже си имаме и митрополит. Да, да, в Созопол има митрополит. За да бъда честна ще ти добавя, че за пръв и единствен път съм го виждала при пристигането ни, когато бе излязъл с другите първенци да ни посрещне… Не се е мярвал повече, пък се и дочува, че се е пропил от безделие. Тук има такъв свят, който не претрива праговете на църквите, знаеш. А иначе цялата сила на дукса, баща ми, се състои в тези десет-дванадесет стражи, които вече видя. Стоят си в живелищата, умират от скука и само дето дават по един полузаспал пазач пред нашата порта. Символ на власт, а не действителна власт, ако разбираш какво искам да кажа.69
— Защо баща ти се примирява с това положение?
— Какво може да стори срещу него с тази дузина скапани от мързел стражи? Кастрофилаксът Негослав е решителен и смел човек, но и той е безсилен срещу злото. Защото тук си е дала среща човешката тиня на света. Хора на меча, отчаяни главорези, предимно пирати, прекупвачи на крадена стока, пияници, комарджии, търгаши и всичко друго най-лошо, което може да ти дойде на ум. Ако баща ми или Негослав предприемат нещо срещу тях, те ще се обединят и ще ни пометат за по-малко време, отколкото ти е нужно да кажеш „Отче наш“.
— Но как цар Светослав търпи тази смет? Не може да не е чувал за нея…
— Как да не е чувал, щом баща ми я описва във всеки свой доклад? Но има някакви свои, царски съображения да не се намесва и да оставя всичко това, както ти го разказах. Не ме питай какви — много безсънни нощи съм си задавала този въпрос и все не намирам отговор. Не намира отговор за себе си и баща ми.
— Поради тази сган ли кастрофилаксът каза, че тук е по-страшно отколкото в гората?
— Разбира се. В гората има вълци, мечки, рисове и други разни зверове, но и най-страшният от тях не може да се сравни с последния от пиратите, намерили убежище в Созопол. Впрочем…
— Впрочем какво? Хайде, не спирай по средата.
— Впрочем длъжна съм да направя една уговорка, Благовесто. Преди месец дойде още един, някой си Кривич. Българин, само Бог го знае от кой край на царството е. Притежава най-добрия кораб, какъвто навярно няма и в корабните войски на царя. Сега е на плаване, но по-нататък ще го видиш. Наглед е същият като другите и пак като тях си вади хляба не от честен труд, а от пиратство, но има нещо — не ми стигат думи да го определя, — което го прави напълно различен.
— Говориш, като влюбена в него… — закачливо се засмя гостенката.
— Аз? Влюбена в пират? — Радомира комично плю три пъти в пазвата си. — След като съм била две години тука, няма да ми трепне сърцето за пират, пък дори да е направен цял от злато и драгоценности, или да ми се кълне, че е преоблечен светец.
— Тогава? Какво е различното тогава на този Кривич?
— Че може би с него бих се решила да отида в гората. Или да премина през Созопол, което е още повече…
69
Любопитно, но почти същата картина е констатирал приблизително 600 години по-късно и Константин Иречек (Пътувания по България, С., Наука и изкуство, 1974, с. 826), посетил града в 1884 г. Той пише: „Созопол сега е забравен град и пристигането на чужд пътник прави там не малка сензация… Тук живее епископ, чиято епархия обаче се свършва близо пред градските врати. Държавни учреждения тук няма; кметът с пикет (Б.а. — на френски по-правилно пикѐ (piquet): малка група съответно обучени мъже — стражари, пожарникари или др. подобни — които стоят в казармените си помещения с готовност да бъдат призовани при случай.); румелийска жандармерия представлява в този кът правителствената власт.“.