V. При безвластие най-безсилна е властта
Може да се нарече съвпадение, че само два дни по-късно под този покрив се говореше с почти същите думи за хаоса, който беше истинският господар на Созопол.
… Поводът не представляваше нищо изключително за този град — едно обикновено сбиване в „Трите делфина“. Двама играеха на зарове (наистина при доста високи залози — по три венециански дуката70 на хвърляне) и единият уличи другия, че ловко пуща в играта ту истинските, ту подправени зарове. И както ставаше по правило в подобни случаи, извади нож. Вторият обаче не се остави да го заколят като гергьовско агне и в ръката му също лъсна наточена като бръснач мечица. Скочиха на крака и масата помежду им отлетя настрана, задебнаха се, дори сполучиха и да се понамушкат. Дотук — нищо особено. И Димитриос, стопанинът на „Трите делфина“ още от времето преди Скафида, сигурно нямаше да го приеме като нещо, нарушаващо ежедневието, ако един никаквик не се бе полакомил да вземе от разпиляното по пода злато. Това, виж, противоречеше на „правилата на играта“: да посегнеш на парите на хора, които се бият, тук се смяташе за пладнешка кражба. Двама от прислужниците на Димитриос се спуснаха да поставят на мястото му нарушителя на неписания закон. Да, но зяпачите, които до този момент само бяха преместили столовете си, за да не пречат на сбилите се, помислиха, че тези двамата вземат страна в двубоя. Това сякаш беше удар на камбана, с която се възвестяваше краят на безразличието в пивницата. Всички посетители без никакво изключение — а те бяха тридесетина души — извадиха ножовете и ритнаха настрана столове и маси. И тогава започна истинското, първокласното сбиване. Само Сатаната знае по какъв признак хората се разделиха на две. И между четирите стени се разпали не побой, а истинско сражение; вложиш ли малко въображение и пренесеш гледката от сушата в морето, спокойно можеш да си речеш, че това е схватка на два пиратски кораба, които взаимно си оспорват първенството, и пиратите на които знаят, че единственият начин за оцеляване е да изтребят до крак противниците си.
Беше наистина чудесна битка! Тъй като не липсваха оръжия — мечове, ножове, къси боздугани и прочие, — седалките на столовете и отчекнатите дъски от масите и тезгяха служеха само като щитове. Настана адски шум, от който стените сякаш се издуваха навънка — ругатни, закани, клетви, стенания, нищо не липсваше в този набързо скалъпен хор. Паднаха първите жертви, разплиска се кръв, но тя не личеше особено ясно, защото се смесваше с виното от неволно или умишлено пробитите бъчви и счупените делви на пивницата.
И тук Димитриос направи невероятна за човек с неговия опит грешка. Като виждаше как се рушеше заведението му, на него му причерня от мъка и на свой ред наруши неписания закон. Измъкна се през задната врата и с все сили се затича към отсрещния край на града, където бяха помещенията на стражата. Ако до тук свършеха лошите съвпадения, нямаше да има никакви последици; щяха да го изслушат, да му рекат „да, добре, ще сторим нужното“ и да го отпратят, а сетне да се върнат към безпримерния си мързел. За зла слука обаче Димитриос попадна на кастрофилакса и нему изплака мъката си под формата на загриженост за масовото кръвопролитие. И Негослав, син на Ханко, сърцат човек, реши, че неговият дълг на началник на градската стража не му позволява да стои бездеен, когато в подвластния му Созопол бе възникнала малка война. Той мигом вдигна на оръжие наличните стражи — заедно с него самия бяха точно дузина — и, донагласяйки шлема на главата си, ги поведе тичешком към „Трите делфина“.
Случи се обаче точно онова, което кой да е здравомислещ човек от Созопол би могъл да предвиди. При появяването на стражата негодниците от „Трите делфина“ забравиха своята свада (всъщност малцина измежду тях можеха да кажат как и за какво бе започнала тя), завчас се съюзиха и с дружни сили се нахвърлиха върху представителите на властта. Битката, доколкото за нея заслужава да се употреби думата битка, не продължи дълго. Не би продължила тя дори ако двете страни бяха равни по брой — къде можеха да се мерят стражите, предимно случайно събрани и негодни за нищо свястно хора, с опитните главорези, преминали през Бог знае колко малки и големи сражения, — пък то на всичко отгоре на един страж се падаха по трима или дори по четирима побойници! Някои от набедените „воини“ на Негослав побягнаха още преди да са се кръстосали оръжията. Други се престориха, че уж се бият, а всъщност ловко се криеха зад гърбовете на по-предните. Кастрофилаксът и още трима-четирима от людете му подхванаха истинска битка, но набързо бяха сметени от негодниците. Негослав беше човек с безмерна лична храброст, но не му липсваше и здрав разум, та скоро-скоро даде знак за отстъпление. И те наистина се оттеглиха, като взеха на ръце и двамината, които бяха ранени в схватката; единият от тях умря още докато го носеха. Главорезите не ги преследваха. Задоволиха се да ги изпратят с купища подигравки, а сетне, като пееха в нестроен хор песни, съдържанието на които не може да бъде написано, се върнаха в „Трите делфина“ и за назидание на „предателя“ Димитриос се отдадоха на такова пиене и рушене, каквото отдавна не бе виждано дори в град като Созопол.