НЕГОСЛАВ (недоверчиво): — И все пак мъж като цар Тодор Светослав, ако знаеше…
ДРАГОЛЮБ (настойчиво, но без да повиши глас): — Той знае! Не ме питай защо знае, а не превърне една дружина редовна войска в нещо като река Алфей83 и да отнесе в морето това мръсно котило. Не ме питай защо търпи изобщо това положение в Созопол, което прилича на брадавица на върха на носа — е, не се умира от нея, но загрозява и буди присмех. Не ме питай, защото не мога да ти отговоря. Но с кожата си усещам, че той, господарят, ни е пратил тук именно за да…
НЕГОСЛАВ (прекъсва го тъжно): — … за да сме посмешище в този град на безвластието?
ДРАГОЛЮБ: — Обратното, за да представляваме властта в него. За да се веят пряпорците с трите лъва над този дом и на пристанището и да заявяват на света, че тук може да е помийна яма, но все пак е земя на българите.
НЕГОСЛАВ (замислено): — Тогава ще излезе, че съм навредил на намерението на царя, когато съм вдигнал стражата към „Трите делфина“?
ДРАГОЛЮБ: — Не, само си се престарал. И си заплатил за престараването си с един убит, един ранен и… Е, да, и с разочарованието си, че може би някои от хората ти служат на пиратите.
НЕГОСЛАВ (след дълъг размисъл): — Колкото и да напрягам ум, не разбирам защо цар Светослав Тертер понася това положение. Като пристанище Созопол служи само на пиратите — нито един кораб, който носи стока за царството, не спира да разтовари тук. Не е и за връзка с Византия — за това все още служи Месемврия84. Венецианците си откриха представителство във Варна. Защо, защо, защо?
Драголюб отговори само с привичното си разперване на ръце.
НЕГОСЛАВ (продължава): — Ние с тебе, дуксе, сме впрегнати в една каруца, а ти се държиш тъй, сякаш цялото тегло — и грешките по пътя — минават само по моя сметка…
ДРАГОЛЮБ (с невесел смях): — Напротив, драги, напротив. Ние само изглеждаме впрегнати заедно, но всъщност пътищата ни са различни.
НЕГОСЛАВ: — Къде е разликата?
ДРАГОЛЮБ: — Във философията на живота и съществуванието ни, както ти се изрази одеве. За тебе тази философия се състои в Отечеството, честта и подчинението. Правилно е и те поздравявам — така подобава на воин. Но аз не съм воин, приятелю. И затова трите основни камъка на моята философия са малко по-други: Отечеството, честта и дълга.
НЕГОСЛАВ: — Не виждам разлика между подчинението и дълга.
ДРАГОЛЮБ: — А тя е колкото от Земята до небето. Ти си воин, подчинен си и трябва да стоиш тук, пък ако ще светът да се срине над главата ти. Аз съм само служител. Служителят е волнонаемен — той може да заеме поста си, но има право и да поиска да бъде освободен от него.
НЕГОСЛАВ: — Смътно започвам да те разбирам. Но прекалено смътно…
ДРАГОЛЮБ: — А не е никак сложно. Също като тебе аз не мога да се примиря с положението в Созопол и с незавидната си роля на чучело. Ще потърпя още съвсем малко, за да изчакам дали все пак ще проблесне истинското намерение на цар Светослав. Но търпението ми е към края си. Предчувствувам, че не е далеч денят, когато ще поставя ребром едно искане: или да ми се разреши да въдворя тук ред, или да бъда освободен и да се махна. (Кратко замълчаване.) И като че ли по̀ ми се ще второто. Имам край Дръстър85 имот. Не е голям, но (Въздишка.) ще стигне за двама.
Негослав го разбра. Никога не се говореше за това, но се знаеше, че Драголюб бе имал голяма челяд: шест сина и три дъщери. Преди петнадесетина години обаче, когато бе преминала поредната жестока чума, болестта бе отнесла в гроба почти цялото му семейство: жена му и осем от деветте му деца. И бяха останали само той и Радомира.
НЕГОСЛАВ: — Значи, все пак за по-кратко или за по-дълго ще останем впрегнати врат до врат в ярема. Ти си ми началник и имаш решителната дума: как смяташ да я караме до тогава?
ДРАГОЛЮБ: — Като се правим на слепи и глухи. Като онези три маймуни от приказката, нали знаеш? Ще газим до колене в тиня и кръв, а ще се преструваме, че не виждаме нищо извън пълнолунието и се прехласваме до премаляване в златната пътека, която то рисува върху синевата на морето. (Двамата се изкискаха — нервно и едновременно от сърце.) Например за начало ще ти предложа чаша вино.
НЕГОСЛАВ: — Е, голяма щедрост като за един дукс, който е влюбен в лунната пътека…
83
Намекът е свързан с една от най-популярните легенди на античността. Оборите на царя на Елида Авгий (от там популярния израз „Авгиеви обори“) не били чистени цели тридесет години. Героят Херакъл (Херкулес) бил задължен да ги почисти. Той се справил с тази наглед непосилна задача за един-единствен ден — отбил реката Алфей и прекарал водите й през тях.
84
Исторически вярно. През епохата връзките с Византия са се поддържали на високо ниво с пратеничества по суша, а обичайните съседски — нека да ги наречем със съвременната дума дипломатически — държавни отношения по правило и по традиция са преминавали през Месемврия (Несебър).