ДРАГОЛЮБ: — Да, но чашата вино ще изпием в която си избереш от тридесет и осемте пивници на нашия богосмирен град.
НЕГОСЛАВ (прихва отново в смях): — А, това е вече друго нещо. Ще има да се чудят и маят… (Спира сепнато.) В която пивница избера аз, така ли? Тогава избирам „Трите делфина“.
ДРАГОЛЮБ (отново разперва ръце): — Великолепна идея. Да се облека и тръгваме.
… Когато ги видя да влизат в заведението му, Димитриос за малко не получи разрив на сърцето. Не изглеждаха по-добре и посетителите на „Трите делфина“: те вече втори ден се глумяха, че управителят и началникът на стражата са загубили ума и дума, пък виж… И стана така, че когато им поднесоха нещо за хапване и кана нарочно подбрано вино, Драголюб и Негослав бяха останали единствените гости на „Трите делфина“…
VI. Пред лов ястребите острят ноктите си
— Предавам се! — каза капитанът на „Сан Себастиано“ и в потвърждение на думите си хвърли меча.
Кривич обаче не последва неговия пример и насочи острието на оръжието си към гърдите му.
— Не е достатъчно, капитане. В името на здравия разум и човещината заповядай на хората си да последват примера ти.
Генуезецът извика нещо на непознато наречие. Имаше висок и звънък глас — ще помислиш: глас на псалт, не на моряк — и благодарение на него надвика шума и крясъците, които се носеха от четирите краища на палубата на „Сан Себастиано“. И воините от стражата на кораба — где с недоволство, где с облекчение — свалиха щитовете, мечовете и бойните брадви. Едва сега и Кривич спусна меча си в ножницата, окачена на колана му.
— Маурицио ди Чекини, капитан на линьо86 „Сан Себастиано“ — представи се младият италиец с изисканост, която не може да се научи от никакви учебници, а се придобива само в наследство от много поколения благородници.
— Е, щом такъв е редът — сви рамене Кривич, — аз пък съм…
— Кривич, капитан на галерата „Кротушка“ — завърши вместо него ди Чекини. При тези думи Кривич отначало се слиса, после прихна в искрен смях:
— Не допущах, че съм станал толкова именит — каза. — Имам по-скромно мнение за себе си.
— То не се споделя от онези мои сънародници, които вече са изпитали, хм, съмнителното удоволствие да срещнат „Кротутшка“ в открито море. В Килия87, откъдето се връщам, дочух да те наричат „Бича на Генуа“, капитане.
— Като за начало не е лошо — кимна българинът.
— „Като за начало“?
— Ами да. Войната между мен и Генуа е едва в началото си. С какво ли име ще бъда почетен по-нататък? Но тъй или иначе срещата ни и това „Бичът на Генуа“ трябва да се полее, капитан ди Чекини. Заповядай на „Кротушка“. Там на чаша ще уговорим и — кратък смях — … и последиците на щастливата ни среща.
Двата кораба бяха закачени борд о борд с няколко здрави куки. Докато преминаваха на палубата на пиратския, генуезецът даде израз на удивлението си:
— Учудвам се на държанието ти, капитан Кривич. Ако се вярваше на мълвите в Генуа и в Пера88, трябваше да си с див поглед на глиган, с издадени напред зъби на тигър и с генуезка кръв, засъхнала около устата. Пък аз срещам учтивост и покана за чаша вино…
— Защо не? — отговори другият. — За мен морската битка, стига да е между истински моряци, прилича на учебен бой с притъпени мечове: двамата противници се бъхтят, мушкат и секат, пък сетне си стискат ръцете и отиват да се почерпят.
— Странна философия за един пират — подхвърли италиецът; не се разбра дали беше просто изразяване на мнение или тънка нападка.
— Щастлив съм, че съм накарал Генуа да си трепе главата над тази загадка — безизразно произнесе пиратът, без да си даде труд да умува над думите му.
След малко двамата бяха на командната площадка върху кръмовата надстройка на „Кротушка“. Като по магия там се появиха два стола и масичка, а върху масичката — чаши от венецианско стъкло, пълни с гъсто червено вино. Двамата мъже се поздравиха и отпиха. Маурицио ди Чекини цъкна доволно с език.
— Тасоско89? Не? Критско? Или чак от Иберия90?
— Не, българско, капитане. Българско от Станимака91.
— Сигурно давате от него на ранените. Ами че то положително става веднага на кръв… — Генуезецът сръбна още няколко малки глътки — както пият познавачите, не и пияниците. После рече замислено: — При учебните боеве с притъпени мечове двамата играчи, когато седнат да починат, обикновено взаимно си посочват грешките и сполучливите удари. Мога ли да се възползувам от тези правила, капитан Кривич?
87
Килия — генуезка колония на Дунава; според акад. Димитър Ангелов — на мястото на древния гр. Вичина (днес Мачин).
88
Пера — един от трите големи квартали на Цариград (Константинопол, Истанбул), през епохата колония на Генуа.