Нахвърлиха се безразборно към останалите ракли и ги разбиха. Всичките съдържаха все едно и също — камъни и водорасли.
Тогава Ставрос Априн целуна дръжката на меча си, която образуваше нещо като кръст, и размаха пестник по посока на пристанището.
— Кълна се във Всевишния — извика гръмогласно, — ще ми платиш, Кривич!…
… Клетвите очевидно не стигнаха до Кривич или той не даваше и пет пари за тях. Защото след като се насмя до насита на „плячката“ и „плячкаджиите“, подхвана под свое собствено ръководство да опразва трюмовете на линьо. Започна с това, че пренесе на брега сто водни ратници в познатата одежда в жълто и кафяво; личеше си, че това са обучени и привикнали на бран хора, които биха били способни да излязат насреща на пет друнги108 като Ставросовата паплач. Едва тогава започна същинското разтоварване — със сръчност на изпитани „морски вълци“ и с много ладии, та всичко привърши за по-малко от час. Тогава носачи, ръководени от Сръдан Белязания, вдигнаха товарите и ги понесоха към онази къща на северния бряг на Созопол, която Кривич бе наел от една бедна вдовица за своята „фактория“. А в същото време самият Кривич, съпроводен от един-единствен придружител с неголям товар в ръце (Луд ли беше този човек или безразсъдно смел? Не си ли даваше сметка, че сега в Созопол беснееха шестдесет убийци по занаят, които биха дали мило и драго, да видят цвета на неговата кръв?), се отправи към седалището на дукса и не след много се изправи от другата страна на масата му. Поклони се — нека да си спомним, че той не носеше никога шапка — и русата му къдрава коса се килна пред лицето.
— Привет и мир, дуксе — каза общоприетите за случая думи.
— Привет и мир и на тебе, Кривич — кимна плешивата си и лъскава като ябълка глава Драголюб. — Какво те води насам?
— Желанието ми да засвидетелствувам уважението си, дуксе. И стига да позволиш да поднеса малък дар на тебе и семейството ти.
— За пръв път ми се случва в този град — сбръчка чело управителят на Созопол. — Да не би днес да имаш рожден ден? Или е празник на светията ти покровител?
Познатата усмивка разцъфна на устните на госта.
— Причината е къде-къде по-делнична — продума в отговор пиратът. — Сполучих в търговията, дуксе, и сметнах, че благоприличието изисква поне отчасти да споделя с тебе, господаря на този град, плодовете на моето, хм, търговско щастие.
— Да, дочух за него — с нескрита ирония подхвърли Драголюб. — Имал си нов кораб. Боята на името му още не била засъхнала, казват.
— Него не го причислявам към търговската сполука — с безизразно лице произнесе Кривич. Не може да се каже, че сви рамене, понеже сви само дясното — лявото поради старата рана си беше изобщо свито. — Купих го и дадох доста грешни пари за него. Имаш ли желание да видиш книжата, които получих от предишния собственик?
— Да, да — продължи в същия тон дуксът, — някой път ще се заинтересувам за тях. Щом така държиш да ги видя, вероятно ще се обидиш, ако не проявя никакъв интерес…
И двамата много добре знаеха, че нито единият щеше да се заинтересува когато и да било, нито пък и да се заинтересуваше — другият щеше да му покаже каквото и да било.
Без да извръща глава, Кривич заповяда полугласно:
— Тихо!…
Човекът, назован с това име, приближи и остави пред дукса товара си — един вързоп, нито голям, нито малък, и отделно едно изящно изработено ковчеже, инкрустирано със седеф и медни пластинки.
Тихо се отдръпна, а Кривич сам разгъна белоснежния плат на вързопа. Колкото и да умееше да се владее, Драголюб не удържа едно възклицание на възхита: бяха шест самурени109 кожи, толкова пухкави и бляскави, свиленокафяви и със сякаш измерено до пръст еднакво бяло петно на гушките и гърдите — ще речеш, работени по поръчка. Тези кожи биха били украшение не само на някакъв си дукс на пристанище без закони на брега на Понта, а бяха достойни за рухото на кой да е цар или император.
Драголюб не се беше опомнил от гледката на кожите, когато пиратът отвори и ковчежето. Там имаше само няколко драгоценности, но подбрани с вкус и тънко познание. Всичките бяха дело на най-опитен ювелир. Малка диадема, обеци със същата украса във вид на листа от непознато дърво и три разкошни фибули, мъжки пръстен и колан от сребърни плочки за тържествена руба, на която би завидял и самият логотет110.
— И всичко това е дар за мене? — с пресъхнало гърло произнесе Драголюб, когато въобще възвърна дарбата си да говори.
Сега беше ред на Кривич да прояви умението си да иронизира.
— А, не всичкото, дуксе. Моля те да ми простиш, но не мога да си те представя с тази диадема на главата и с обеци на ушите. Те, заедно с фибулите, са за дъщеря ти Радомира, която още нямам удоволствието да познавам. Но кожите, пръстенът и коланът са за тебе.
109
Самур (или самсар) — сибирско животно от рода на белките със скъпа и високо ценена кожа.