— Кремен!…
За секунда мъжът като че ли се вкамени и остана така, с крак във въздуха. После се съвзе и продължи към дворната порта. Междувременно обаче се бе съвзела и Благовеста, та изтича подир него.
— Кремен! — повтори по-високо. — Не може да си ме забравил, щом носиш малкия ми дар на кафтана си…
Той спря, махна на придружника си да продължи, после бавно се извърна. Като я видя, очите му се изпълниха с топлота и нежност, ала гласът, с който й отговори, бе напълно овладян:
— Онзи Кремен, за когото споменаваш, не съществува, Благовесто. Той умря. Умря още тогава, на Варненското пристанище, малко преди ти да му подариш колана си. Сега пред тебе и за света е само Кривич. Днес и завинаги.
— Кривич пиратът?
— Пиратът.
В погледа на девойката проблясна суровост, примесена и със съжаление.
— Значи така — продума тихо. — Онзи Кремен, когото познавах, беше герой над героите, народът го поставяше наравно с юнаците от легендите. А сега е само един презрян пират…
При тези жестоки думи лицето на Кривич пребледня като на смъртник.
— Презрян пират — повтори той отчетливо. — Ще запомня това жигосващо слово, Благовесто.
Благовеста усети, че бе прескочила границите на допустимото, но вместо да се извини с няколко простички думи, непоследователността на женската й природа я накара да задълбочи стореното.
— Мигар не съм права? Не си ли един от стотиците оплискани с кръв пирати на Созопол? А аз те помнех като свободен, честен и благороден воин, Кремен…
— Кривич — поправи я той.
— Онзи беше Кремен. Кривич е името на пирата…
Той направи крачка към нея и с пръсти поразтвори русите косми на късата си брада.
— Виж този белег — каза сухо. — Получих го от баща ти като награда, че съм бил „свободен, честен и благороден воин“. Ето как непризнателното отечество слага дамга на — как го рече? — своя герой над героите.
— Признавам, към тебе бе извършена чудовищна несправедливост. Но тя не може да бъде оправдание, загдето си избрал пътя на…
— На презрян пират, вече го научих — завърши той вместо нея. — А защо не помислиш какво ме тласна в попрището на пирата, Благовесто? Спомни си добре. Царят и твоят баща не само ме свалиха като военачалник на корабните войски, но и ме изхвърлиха извън закона. Разбираш ли какво значи това „извън закона“, Благовесто? Нещо като безстопанствено псе, на което всеки с или без причина може да отнеме живота и за това да не носи никаква отговорност пред никого. Никаква! Бездушна вещ, а не човешко същество — ето какво значеше да съм извън закона. И отговори ми честно: какво ми оставаше? Пред себе си тогава виждах само два пътя: или да преобразя външността си и да разчитам, че никой не ще познае в мене онзи, който може да бъде убит заради дивашкото удоволствие на някого, или да потърся азил111 и да дочакам края на дните си като полуроб на лентяите-калугери в някой манастир. Не! Пред тези две възможности аз избрах третата — да бъда свободен, пък макар и… презрян пират…
— А имало е и още една възможност, четвърта. Да се самонакажеш с най-лекото наказание, като отидеш сам в изгнание112. Мъчително е, но не е позорно… — Девойката се изчерви. — Пък, кой знае, може би щеше да се намери някой, който да сподели…
Кривич я прекъсна рязко:
— Не! За мен да бъда изгнаник в чужда земя е по-страшно и от смъртта.
— Ти и сега не си, в „своя“ земя…
— Но съм в морето, а то принадлежи на всички. — Той замълча малко. — При това въпреки несправедливостта на обидата, въпреки този белег тука, аз никога не съм посегнал и няма да посегна на български кораб. Пират съм, вярно. Но не и безродец. Обявил съм моя лична война на Генуа, защото заради нея нося сегашния си позорен кръст. И ще воювам и пакостя, докато… Е, знаеш какъв бива рано или късно краят на пирата.
Те като че ли си казаха всичко. Кривич се досети нещо и спря още за малко.
— Сега, когато разбра какъв съм, искаш ли да ти върна токите от колана, Благовесто?
— Не — каза тя толкова бързо, сякаш винаги бе имала готов отговор в главата си. — Аз подарих колана на човека Кремен. Не на военачалника или пирата.
Кривич не продума нищо повече. Поблагодари мълчаливо и продължи прекъснатия си път. Девойката остана загледана в широките му плещи и в русите му къдрави коси, достигащи до раменете. Кой знае защо, но би дала безкрайно много той да се обърне и да погледне още веднъж към нея. Ала мъжът не се обърна. Тогава Благовеста запретна полите на рубата си и с все сили затича към къщата.
111
Азил — право на убежище по средновековното българско право. Институцията е всъщност много стара. Съществувала е още в римското законодателство като „азилно право“ („jus asili“) и преминала през византийския законодателен сборник Еклога, е била възприета като правна норма в българския закон „Законъ соудный людьмъ“ („Закон за съдене на хората“). Специално у нас целта на азилното право е била да се спират масовите унищожения на цели родове при кръвните отмъщения. Състояло се е в потърсване на убежище, закрила — обикновено от църква или манастир. Но практически онзи, получил азил, се е превръщал до края на живота си в клирик (ще рече — в отрок на манастира).
112
Според „Законъ соудный людьмъ“ наказанията — по реда на тежестта им — са: смърт; членовредители — напр. отрязване на ръка, на нос; опозоряващи — включително „бой до рани“ (известни са случаи на наказване до 140 удара!); глоба; конфискация, пълна или частична; изгнание.