Когато малко по-късно Радомира я потърси, завари я в стаята й.
Благовеста се бе проснала по очи в леглото си и плачеше неудържимо.
IX. В Търновград вдигат безпомощно рамене
Драголюб не се бе качвал на кон още от Ивайловите войни (той бе от болярско коляно, но бе воювал на страната на свинепаса Ивайло). От тогава за пътуване си имаше кочия113, която возеше извънредно меко — дуксът на Созопол уважаваше удобствата, пък и при продължително друсане получаваше болки в кръста. За три дни той достигна Боруй и тук направи задължителна почивка; задължителна, защото, каза се вече, по онова време Созопол се числеше към Боруйската хора.
Катепанът на Боруй не го остави да отседне в странноприемница, а настоя да го вземе в замъка си; точно казано, не бяха приятели, ала не бяха и само началник и подчинен — имаше някакво сродство между тях, което се дължеше на обичайното им единомислие.
След като вечеряха и излязоха да си допият виното на просторния трем, от който се виждаше като на длан цялата крепост, Драголюб подробно разказа за положението в Созопол и за намерението си, поради което бе поел пътя към Царевград Търнов — преведено на днешен език, той отиваше в столицата, за да си подаде оставката.
— Разбирам терзанията ти, приятелю — каза катепанът замислено, — но ме е страх, че отиваш в Царевец, в много неподходящо време.
И той обясни мисълта си. В Маврокастро114, град под български пряпорец, но с разнонародно население като повечето големи пристанища, при случайни обстоятелства български стражи убили един францискански монах, някой си фра Анджело от Сполето. Нарочен пратеник на цар Светослав признал виновността на воините и предложил скъпо обезщетение на францисканския орден, но на генуезкото искане да им се предаде на съд виновникът отказал напълно непреклонно — царят бе известен с това, че милееше като за брат и за последния от бранниците си. За да се дообърка спорът, апокриспарият115 на Светослав изнамерил (вероятно лъжливи) свидетели, които твърдели, че по време на нещастието фра Анджело бил пиян до смърт и се крепял на краката си само благодарение на двама хазари — също и те пияни, но не чак колкото него. Представителят на Генуа в преговорите (не бил случаен човек, а цензорът116 на колонията Килия) отначало се заплел в безконечен спор пиян ли е бил монахът или трезвен, после обаче недвусмислено заплашил, че Комуната няма да остави така ненаказано посегателството върху божия служител и ще отговори по единствения начин, който „варвари като българите“ разбират — война и разоряване на цялото българско крайбрежие.
— Ясно ли ти е, приятелю — завърши катепанът. — Сега в Търнов никак не им е до бъркотиите в твоя Созопол. Даже ако помислиш безпристрастно, царят има полза от твоите пирати — те отвличат вниманието на Генуа и дори ако не я залисват дотолкова, че да забрави проклетия си (прости ме, Боже!), чернокапец Анджело, поне разпилява вниманието си.
— Това разбирам — рече Драголюб, — но в края на краищата и аз съм човек и възможностите ми на човешко същество не са безкрайни.
— Съветвам те да не се позоваваш на това в престолния град, Драголюб. Там поне петдесет души с Тодор Светослав начело веднага ще ти отвърнат, че огънят под техните задници съвсем не е по-слаб от твоя във вмирисания ти Созопол. И оплакванията ти ще станат направо смешни.
— Въпреки това ще опитам, болярино — не се предаде дуксът, макар че, разколебан, често-често се почесваше по плешивия лоб.
— Нека бъде твоето — каза катепанът. — И все пак ще ти дам един съвет. Говори за — как го рече? — възможностите ти на човешко същество по такъв начин, че да не изглеждат като бягство пред лицето на врага. Знаеш, в такива случаи царят не си поплюва…
Съветът беше добър и Драголюб многократно го премисляше от всички страни, докато в следващите дни кочията му го отнасяше към Търновград. Не се бе отказал от желанието си да каже „сбогом“ на мнимата си власт в Созопол и да потърси край Дръстър спокойствие за останалите дни от живота си, ала не бе останал безучастен и към пълния с тревога за царството разказ на катепана.
В престолнината той пристигна привечер и се настани в една позната му странноприемница на две крачки от църквата „Свети Димитър“ — скъпа, но обзаведена като за „от деспот117 нагоре“ и с превъзходна кухня; все качества, към които Драголюб не беше безразличен. След един укрепителен сън на праведник на сутринта той изкачи стръмния път до Малката порта на Царевец и отиде да заяви присъствието си в службите на логотета и протоасикрита118. Тъй като и на двете места му казаха, че не би трябвало да се надява на много скорошен прием, Драголюб посвети времето си до пладне да поскита по купците в Царевец и Трапезица, българските, но също и дубровнишките и венецианските — дъщеря му бе дала толкова дълъг списък с поръчки… За обед обаче той се върна в странноприемницата — дуксът ценеше вкусните гозби и подбраното вино и нямаше никакво намерение да се откаже от тях.
117
Деспот — най-висша титла, по ранг веднага след царя. Обикновено се давала само на едно лице — близък роднина на царя или заслужил болярин — и едва след неговата смърт преминавала на друг.