Нямаше намерение, ала днес ги опита, ами в този ден — според собствения му израз — било писано изобщо да не смаже езика си. Защото пред странноприемницата го чакаше един алагатор с трима воини в пищните одежди на царската свита, който, потропвайки от нетърпение, му каза, че начаса трябва да го последва в Царевец и при това не при логотета, а „на много, много по-високо място“. Този алагатор, който по самочувствие би забил в земята и сам протостратора119, едва склони да му даде няколко минути, за да се преоблече в по-представителни дрехи. Докато надяваше рубата си (а бе не беше лоша, ама си личеше, че е видяла и по-добри дни), Драголюб хиляда пъти се прокле, че не си бе ушил нова и да я украси със самурените кожички от Кривич. Ала, дявол да го вземе, кой да ти предполага, че събитията ще вземат такъв неочакван обрат… Половин-един час по-късно го въведоха не къде да е, а лично при царя. И още в първия момент Драголюб преглътна всичките си себехулства и клетви в странноприемницата (по-късно щеше да разправя, че това било целият му обяд в този ден). Защото Светослав го прие в катадневна дреха и не в зала с позлата, мрамор и брокати120, а в работната си стая до маса, отрупана с книги, писма, свитъци и карти. Как ли щеше да се чувствува тук дуксът на Созопол в руба на източен велможа и със самурените кожички?
Започна с обичайните за случая пищни встъпления, но Светослав набързо го прекъсна — знаел ги наизуст до края, каза, нека да пристъпели направо към работата. Той настани дукса в удобен стол до прозореца и сам седна в свойска поза срещу него.
— Е, що, Драголюб? — поде. — Идваш да ми се оплакваш от Созопол, нали?
Като се посъвзе малко от това встъпление, Драголюб го изгледа. За последен път бе виждал царя преди две години, но за това кратко време Тодор Светослав се бе изменил значително. Поостарял, да, но като че ли повече от това биеше на очи една натрупана безмерна умора. „Не е за чудене — помисли си на това място дуксът. — Загуби жена си Ефросина, после ядовете с непокорните боляри и чичо му Елтимир, търканията с Генуа и Византия, пък и тази маса, собственикът на която очевидно прекарва край нея дни и нощи…“ Царят по прежнему бе висок и не слаб, а по-скоро тънък, косите му все така се стичаха до раменете, но вече не бяха с предишния си светлокестеняв цвят, а, примесени с подранили сребърни кичури, те наподобяваха повече платина. Лицето му, дълго и тясно, пак беше — противно на обичая — бръснато, ала тези тъмни кръгове около очите бяха нещо съвсем ново. Имаше само две неща, останали напълно непроменени във физиономията на Тодор Светослав. Преди всичко очите — сиво-сини, те бяха запазили пронизващия си блясък, сякаш този човек умееше чрез техния поглед да прониква направо в гънките на мозъка и да чете мислите. И после — общия изглед на лицето. Светослав Тертер безспорно заслужаваше да се нарече красив мъж, но в израза му имаше нещо демонично, което караше хората да чувствуват сякаш мравки лазят по гръбнаците им.
Драголюб пое дъх, стисна дръжките на стола и отговори:
— Позна, господарю. И ще добавя: както обикновено. Да, позна, дошъл съм да се оплача от Созопол и да помоля за великата ти милост да ме избавиш от съмнителното удоволствие да бъда негов дукс.
— Пиратите ли?
— Пиратите и цялата останала пасмина около тях. Но повече от пиратите ме смущава самото обстоятелство, господарю, че ти знаеш за тях и ги търпиш.
— Какво друго мога да направя?
— Наскоро кастрофилаксът Негослав ми казваше, че стига да има една дружина редовна войска като неговите хръсградци например, той се наема за един светъл ден — от изгрев слънце до залез — да направи Созопол чист и светъл като новичка номизма.
Бледа усмивка се плъзна по устните на Светослав Тертер при това сравнение.
119
Протостратор — висш военачалник, но все пак след царя, който, като самодържец, бил главнокомандуващ.