— А двамата с Негослав не смятате ли — попита, — че един цар ще стане за посмешище, ако изпраща дружини своя войска да воюват срещу собствените му подвластни градове?
— Извинявай, царство ти, но за град като Созопол трудно приляга думата подвластен. Созопол е подвластен само на злото и на нищо друго. Въпреки че над моето седалище и на пристанището се вее червеният пряпорец с трите златни лъва.
— Точно поради този пряпорец един напад на моя бранна сила ще стане позорище121 за владетелите по цялата земя.
Беше дошло време Драголюб да разтърка чело.
— Не съм дошъл да прося повишение, господарю, дори пари на заем не съм дошъл да търся — повторна усмивка се сгуши в ъглите на Светославовата уста, — затова трябва да повярваш на думите ми: по далновидност и разум народът те поставя на едно стъпало с Иван Асен, сина на стария цар Асен.
— След такова ласкателство можеше и пари да поискаш…
— Не е ласкателство, а чиста истина. Просто оценка на народа, който никога не се лъже за истинската цена на владетелите си, колкото и те да го залъгват с пищни думи, хрисовули и всякакво друго преливане на слово от пусто в празно. Та именно този народ, царство ти, и аз заедно с него се питаме: хайде, нека да не е дружина хръсградци, но може ли владетел като тебе да не намери начин да смаже котилото, събрано в Созопол?
— Искаш да знаеш защо го търпя? Ще ти отговоря, Драголюб. — Царят присви очи; не се разбра дали виждаше картини от миналото, или зад спуснатите си клепачи скриваше истинските си мисли. — Когато бях заложник в Златната орда, дуксе, хан Ногай имаше от петдесетината си жени неколкостотин деца. Поне за момчетата със сигурност мога да ти кажа, че бяха повече от сто. Чудатости и шаренѝя от характери, в която би се объркал и свети Павел, най-умният от апостолите. Имаше свестни момчета, други — пълни тъпаци, трети хитреци, четвърти лакомници и тъй нататък, и тъй нататък. Но имаше и десет-петнадесет, на които им викаха „буйни“, за да не обидят хана, а те си бяха живи непрокопсаници. Ако останеше на Негослав, да им вържеха по една верига на врата и да ги пратеха в железните рудници на Кипчак — Ногай, както казах, нямаше причини да се страхува, че ще остане без наследник. А как, мислиш, постъпи ханът? Той заповяда да издигнат една голяма сграда — с кон да летиш в нея — и там настани своите безделници и побойници. А когато го попитах за разума в тази постъпка, ми отговори приблизително така: „Прогоня ли ги, ще тръгнат по четирите страни на света и ще разнасят злото със себе си. Сега поне са на едно място и могат само да си пакостят един на друг. Пък има и друга полза — така, събрани, те все пак са пред очите ми…“
— Ако вярно те разбирам, Созопол е твоята Ногаева къща, така ли?
— Точно така, вярно си ме разбрал. Разликата е само тази, че твоите пирати сами са избрали Созопол за свое свърталище, не съм ги натикал аз в него. Но ще добавя и друго, Драголюб. Вие с кастрофилакса погрешно си представяте намесата на тази хръсградска или друга първостепенна дружина. Тя просто няма да има работа в Созопол, дуксе. Още като вдигне пушилка някъде към Дъбилин122 и твоите питомци ще се натоварят на корабите си и ще офейкат. А сгодни места за тях — колкото искаш: Агатопол на юг, Карвуна123 или Калиакра124 на север, къде ли не. Така че трябва да се примирите именно Созопол да е Ногаевата къща на Българското царство.
— Не завиждам на онзи ханов избраник, който е бил натоварен да управлява къщата, в която е можело да се лети с кон… — комично се прекръсти Драголюб.
Светослав Тертер бавно разтвори тесните цепки на очите си.
— Може ли и аз да попитам нещо на свой ред, Драголюб?
— Заповядай, царство ти.
— Ти си повече от две години в Созопол, пък този град още от първия ден е бил същото сметище, миризмата на която те задушава. Защо идваш днес да искаш да те освободя от поста ти? Защо не дойде вчера? Преди година? Преди две години?
Ново разтъркване на челото с показалец.
— Може да ти се види невероятно, господарю, но истинската причина е, че в Созопол от известно време се подвизава един пират, когото можеш да помислиш за преоблечен благородник — така различен е той от цялата друга сган.
— Да не говориш за Кривич? — вдигна вежди царят.
— Аха! Славата на пирата е изпреварила идването на дукса…
— Да, чух за него. С какво е той по-непоносим от останалите?
— Всичко, каквото този човек върши, е всъщност една предварително скроена подигравка по отношение на царството.
— Не го оправдавам, но го разбирам. И честно ще призная, че ние — царството и аз самият — имаме вина за неговото поведение. Осъдихме го в нарушение на закона… Да, да, точно така. Осъдихме го за нещо, което не е било предварително обявено за престъпление. И когато той го е извършил, всъщност си е изпълнявал воинския дълг. Ние не само го осъдихме със задна дата, като го лишихме от звание и го поставихме извън закона, но кефалията на Варна дори си е позволил да го шибне с бич пред народа. Ако сме справедливи, трябва да си признаем, че ние имаме вина за деянията му.