— Джанлука Спарвиеро — представи се капитанът. И добави натъртено: — Капитан на Генуезката комуна19.
Споменаването на Генуа не направи никакво видимо впечатление на българина. Той отговори със сдържан поклон и също се представи:
— Кремен, син на Видул. Военачалник на корабните войски20 на цар Тодор Светослав, самодържец български.
— Ха! — прихна пресилено италиецът. — Военачалник на корабните войски, туй ще рече нещо като главнокомандуващ адмирал, пък той действува чисто и просто като най-обикновен пират…
— Не, като страж на царството. — Българинът запазваше удивително самообладание. — Според морските закони и вековните обичаи тази част от морето принадлежи на България. И никой не може да я пресича, без да отдаде нужното уважение на моя господар и… да плати дължимото да̀ждие21 като за преминаване през земята…
Джанлука Спарвиеро изкриви устни в презрителна гримаса.
— Според морските закони тази част щеше да принадлежи на Българското царство само ако брегът се виждаше оттука…
— И той се вижда! — спокойно отговори Кремен.
— Тъй ли? — продължи да се присмива италиецът. — Навярно са ми поотслабнали очите, капитане, извинявай, военачалнико на корабните войски.
Българинът не се поддаде на уловката да влезе в спор. Вместо това застана до оградката на командната площадка и рече кратко:
— Смед!
— Заповядай, началнико.
— Изкачи се на наблюдателницата и кажи дали се вижда брегът.
Всички галери от епохата имаха на най-горната рея22 на главната си мачта наблюдателница — обикновено съвсем малка, колкото за двама души, и те можеха да запазват равновесие само ако се държат за мачтата. „Санта Кроче“ не правеше изключение.
Докато Смед са катереще по въжената стълба на мачтата, Джанлука Спарвиеро също приближи до оградката и двамата с Кремен се озоваха рамо до рамо. Те бяха почти еднакво високи, над среден ръст — около шест стъпки — и с видимо здраво телосложение, но всички прилики помежду им свършваха до тук. Генуезецът имаше смолисточерна права коса, очи в същия цвят, бръснато лице и по римски гърбав нос. Обратното — Кремен беше по славянски рус, с къдрава коса, която падаше чак до раменете му, къдрава и руса беше и грижливо подстриганата му брада. Прибавим ли към това и синевината на очите му, той твърде би напомнил обичайния образ на Исус от иконите, ако не беше дълбоката гънка между веждите му и постоянното изражение на строгост (противниците му го казваха свирепост), което лъхаше от цялата му физиономия; ако непременно трябваше да послужи на някой шарчия23 за модел на Спасителя, той би бил подходящ само за онази сцена, в която разгневеният Христос разгонва търговците от храма. Между двамата той губеше и с фигурата си. Преди години като стотник той се бе сражавал под пряпореца на Светослав Тертер против татарите за завземането на Царевец и на българския престол и тогава един удар с бойна брадва бе строшил на късчета лявата му ключица; е, вярно, след победата цар Светослав издири най-опитните знахари, за да го възстановят и благодарение на тяхното умение Кремен бе запазил и живота, и ръката си, но ключицата му остана изкривена напред, а от това и цялото му рамо — недъг, който (ако се съдеше по милозливите погледи на момите) не го загрозяваше, но който се виждаше и от пръв поглед.
— Земя! — извика от височината на мачтата Смед.
— Лъжа! — отговори начаса Спарвиеро, буйно и невъздържано. — Лъжа и предварителен сговор, за да бъда…
Не можа да се разбере каква щеше да бъде следващата му обидна дума. Защото в един миг от лицето на Кремен не остана нито следа от цялата предишна добронамереност. Той измъкна от широкия си колан къса мечица и допря острия й връх до шията на италиеца:
— Пред мен! — изсъска яростно. Очите му, които не бяха загубили ведрината си дори по време на двубоя, сега изглеждаха оловносиви и застрашителни като ноемврийски облак. — Пред мен или главата ти тозчас ще се търкулне в трюма.
— Къде? — хрипкаво попита Спарвиеро. — Какво искаш от мене?
— Ти обиди и мен, и първия ми помощник. Сега ще се изкачиш при него на мачтата. И ако имаш капчица чест, ще потвърдиш или ще отречеш, че се вижда земята на България.
Като го мушкаше така с мечицата, Кремен го заведе до мачтата и го накара да се качи на наблюдателницата. Когато слезе отново, Джанлука Спарвиеро не произнесе нито дума, но лицето му имаше цвят на дървена пепел.
— Какво ще стане сега с мен, с хората ми и с кораба, Кремен, син на Видул?
Преди да отговори, запитаният възвърна спокойното изражение на лицето си и прибра мечицата в ножницата й.
19
Любопитен исторически факт, който е познат на малцина: през епохата гражданите на Генуа наричали своя град-държава не република, а комуна. Една подробност за любителите на съвсем точните знания: наричали са я не Генуезка, а „Januae communis“ по древното латинско име на града Януа (Janua), което означава врата (на замък, на крепост). През Х век, освобождавайки се от сарацините, генуезци благополучно са избегнали тежестите на феодализма. Отделни квартали на града са образували нещо като дружества за занаяти и търговия (не без политическо и религиозно влияние), които по-късно са се обединили в „комуна“. И именно това обединение в „комуна“ е станало предпоставка за последвалата мощ на Генуа.
22
Рея — напречник на мачта на по-старите ветроходни кораби, съоръжени с четириъгълни платна (днес реи се срещат само на учебните ветроходи).