Когато ги деляха само две поприща и вече се забелязваха подробностите, Кривич даде заповед по най-по̀казен начин да се готвят за абордаж. Едни приготвяха канджите, други захванаха да надяват ризниците, морските ратници застягаха лъковете и колчаните със стрели, на палубата лъснаха и мечове. А след още едно поприще последва гибелната грешка на „Санта Кроче“: не на Джанлука Спарвиеро, не и на корабниците му, а на воините в трюма, на които очевидно нервите не издържаха. Те не можаха да понесат да започнат битката така, натъпкани като говеда в долния кат на галерата, и с бранни подканяния един към друг изскочиха на палубата. При вида им Кривич много майсторски изигра изненада. От височината на командната си площадка той извика няколко резки повеления, които се чуха чак на генуезкия кораб. Влад, който бе чакал този момент, та си бе взел и помощник, не натисна, а направо легна с цялото си кокалесто тяло върху широкото кръмно весло. Други се заизкачваха на ръце по въжетата и дадоха подходящ ъгъл на реите. И в резултат „Кротушка“ толкова рязко зави на запад, че левият й борд загреба малко вода.
Така корабите се разминаха на петдесетина стъпки разстояние (по-късно някои галоери разправяха, че за едно-две загребвания веслата на двата кораба са се заплитали едни в други) и вместо очаквания сблъсък започна преследване. Сега обаче трамонтана духаше благоприятно и за по-бързата „Кротушка“, та преследването всъщност се диктуваше от Кривич. Ако го искаше, той би могъл дори да вземе такава преднина, че още преди залез слънце Спарвиеро да се откаже от гонитбата. Но Кривич не желаеше това. Той поддържаше разстояние колкото два хвърлея със стрела, а когато „Кротушка“ набереше преднина, по знак на Сръдан Белязания галоерите понамаляваха старанието, с което теглеха веслата, и предишното раздалечение се възстановяваше. Напразно комитът на „Санта Кроче“ и помощниците му щедро раздаваха удари с камшици наляво и надясно142 по гърбовете на галеоттите — те гребяха с всички сили, но не можеха да стопят разстоянието до пиратския кораб.
Пладне отмина, постепенно слънцето се наклони пред носовете на двете галери, а преследваните се движеха все по същия начин — достатъчно далече, за да бъдат извън обсега на генуезките стрели, но и достатъчно близо, за да не намалява стръвта на Спарвиеро. И тогава изведнъж се видя, че точно пред тях имаше земя; за генуезците това бе земя като всяка друга, но Кривич и хората му веднага разпознаха, че това е Медни рид над Атиа. На „Санта Кроче“ се разнесоха радостни възгласи, там явно мислеха, че сега, когато пред „Кротушка“ се възправяше сушата, тя нямаше да има накъде да бяга и подготвената кървава разправа щеше да настъпи. Наглед нещата щяха да се развият точно така, ако на борда на „Кротушка“ не бе последвала неочаквана маневра. Когато корабът беше само на поприще или поприще и половина от скалистия бряг, той рязко промени хода си, като зави точно на юг. Спарвиеро, който го подгони направо, се надяваше, че спечеленото разстояние ще бъде достатъчно, за да застигне пирата. Ала и този път се излъга — трамонтана издуваше до спукване големите ветрила на „Кротушка“, та тя пак набра предишната си преднина.
Така един зад друг двата кораба прекосиха някакъв (Спарвиеро не го намери на картата си) недълбок залив и пред тях се показа позната гледка — вдясно вдаденият в морето полуостров на прастарата Аполония143, а на три или четири поприща пред него — пиратското убежище Свети Иван. Джанлука Спарвиеро доволно потри ръце: наистина не успя да осъществи отмъщението си в открито море, но затова пък събитията явно отиваха към резервния план — Кривич щеше да потърси укритие в своето полуживелище-полукрепост, „Санта Кроче“ щеше да изсипе мощната си войска откъм морето, ромеецът Априн щеше да нападне откъм брега и тогава…
Но какво ставаше, за Бога? Кривич не знаеше да пристава при северен вятър ли? Защо не свърваше наляво към острова, а продължаваше в широкия пролив между него и сушата? И дори не се движеше по средата, а избягвайки две скалисти островчета, вземаше курс малко на югозапад, с който още повече се отдалечаваше от убежището си?144
Именно тук „Кротушка“ забави ход и разстоянието между двата кораба чувствително се скъси; вече някой по-добър майстор на лъка би могъл да я достигне със стрелата си. И точно тук последва сгромолясването. С вече познатата на Спарвиеро маневреност галерата на пирата рязко изви наляво, но измина само половин поприще и пак извърна нос право на юг. „Санта Кроче“ продължи направо и…
… И със страхотен грохот се надяна на риф, който никой досега не бе забелязал. Хората изпопадаха; едната мачта се пречупи, като затисна няколко от галеоттите, кръмовата надстройка се пропука. Джанлука Спарвиеро още не можеше да се ориентира в станалото, за да предприеме нещо, когато трамонтана и високите вълни издигнаха още веднъж „Санта Кроче“ и повторно го тръшнаха върху рифа, като направиха кила му на трески. Великолепната галера, гордост на Генуа, не издържа, пречупи се подобно на суха пръчка на две, като носовата половина потъна от южната страна на рифа, а кръмовата се вирна почти отвесно от северната и така изчезна в морските дълбини.
142
На палубите на галерите е имало дървена пътека от кръмовата надстройка до носа. По нея са се движили напред и назад комитът и неговите (обикновено двама) помощници, които са подканяли гребците — най-често с удари на бичове.
144
Тук се налага да запознаем читателя с малко по-старата топография на Созопол и неговите прибрежни острови — особено онзи, който е летувал в това прекрасно градче и смята, че го познава.
Сега край Созопол има три острова: наблизо и точно на запад е Свети Кирик, който вече е свързан с полуострова чрез висока и яка вълноломна стена; на около километър на север е Свети Иван, където е фарът; непосредствено вдясно от него е малкият и неприветлив Свети Петър. В миналото обаче между Свети Иван и северния бряг на полуострова е имало още две малки скалисти островчета и един риф, смъртна опасност за всеки мореплавател, чийто гребен е бил непосредствено под повърхността и се е виждал само при по-силно вълнение. В посока от Свети Иван към брега те са се наричали съответно остров Милос, остров Гатта и рифът Паликари.
В наше време Милос, Гатта и Паликари се намират на петнадесетина метра под повърхността, но потъването им е станало някъде в началото на нашия век, най-вероятно при голямото земетресение през 1913 г. В осемдесетте години на миналия век Иречек (цит. съч.) ги е виждал (не и скрития под водата риф) и пише за тях „две плоски каменисти островчета“. В първите години на нашия век френският консул Дегран ги е нанесъл и на окомерна скица, макар и с доста грешки при определяне на местоположението им. Точните места бяха установени от подводни археолого-геологически проучвания. На читателя с по-специални интереси бихме препоръчали статията на Б. Димитров, К. Порожанов и А. Орачев „Пристанищата на Аполония и на Месамбрия“ в „Тракийски паметници“, т. 3, С., Наука и изкуство, 1982, с. 438 и сл.
Позволихме си тази дълга обяснителна бележка, защото се боим, че без нея читателят — и главно читателят, който е бивал в Созопол — няма да повярва на описаното от нас в следващите страници.